В стаята ухаеше на вечерна свежест и съвсем леко на горчива лайкучка. Беше паднала роса и тя бе извлякла от потъналите в унес цветя наситен мирис, който се бе плиснал над земята. След час-два щеше да настъпи нощта, а на Маниш Кар тя идваше внезапно и стремглаво, сякаш от засада: допреди миг хоризонтът бе обагрен от предзалезните лъчи, а после всичко бе удавено в дрямка, обсипаното със звезди небе сякаш падаше съвсем ниско и щурците пееха като за последно.
– Де да можех да разбера за какво пеят – промърмори Анатолия и неочаквано се засмя, но не много успешно и се задави от слюнката си.
Прокашля се, понадигна се на лакът, пийна от водата в чашата – на нощното шкафче винаги имаше гарафа, навик, който Анатолия си беше създала още докато беше омъжена и дори нощем мъжът ѝ поглъщаше огромни количества течност, затова, за да не става излишно, искаше тя всяка вечер да слага на шкафчето гарафа с прясна вода. Вече двайсет години от него нямаше ни вест, ни кост, но всеки ден Анатолия пълнеше по инерция гарафата с прясна вода. На другата сутрин поливаше с нея цветята в саксиите и пак пълнеше съдината. Така ден след ден вече две десетилетия.
След като пийна вода, се обърна донемайкъде предпазливо на една страна, плъзна длан под себе си, оправи мушамата. Между краката ѝ беше влажно и противно, старателно направената превръзка – Анатолия предвидливо бе пъхнала в нея и кълчища, за да издържи по-дълго – беше цялата наквасена, отзад нощницата ѝ беше мокра и лепкава. Наложи се Анатолия да стане и да се преоблече. Едвам се сдържаше да не повърне: кой знае защо, всичко, което ставаше с тялото ѝ, пораждаше в нея чудовищно раздразнение и гнусливост. Кръвта стана още повече, тя шуртеше с някаква непреодолима злобна сила, сякаш бързаше час по-скоро да напусне утробата ѝ. Анатолия прибра мръсните дрехи под леглото – да не ги гледа, легна, изглади второто парче мушама, зави се с него, метна отгоре юргана, като си омота ходилата – дори лете, в най-голямата жега, ѝ беше студено на краката.
– Дано умра по-скоро – въздъхна тя, после прикри очите си и покорно се гмурна във водовъртежа на спомените.
С тях времето отлиташе по-незабележимо.
Беше на седем години, когато си отиде майка ѝ: стопли банята, изкъпа дъщерите си, сложи ги да си легнат и докато се занимаваше с тях, затвори душника на комина, за да е топло. После забравила да го отвори и се отровила. Капитон бе капнал след тежкия труд и бе заспал, без да дочака жена си, а когато посред нощ се събуди и не я намери до себе си, изби вратата на банята и изнесе на ръце Воске – когато се свлякла на пода, тя закачила вратичката на печката, която се отворила, и от жаравата, която неизвестно защо не била изгаснала от влагата, се запалила дивната ѝ къдрава медна коса.
– Проклятието на Татевик ни застигна! – ридаеше на глас грохналата баба Мане с изкривени от артрита мургави ръце, вдигнати към небето, по онова време вече бе прехвърлила стоте, недовиждаше и бе съвсем изнемощяла, не правеше друго, освен с дни да лежи сред мутаците[7] по дивана, да прехвърля прозрачните топчета на броеницата и да нашепва молитви.
След смъртта на Воске тя се видя принудена да се надигне и да поеме върху сгърбените си плещи грижите по дома – живя още пет години и си отиде в най-страшния глад, след като погреба по-големите си правнучки, обезсилени от недохранването. Саломе угасна първа, на другия ден си отиде и Назели, погребаха момичетата в общ ковчег, като ги завиха с дългите им коси: освен здравето и красотата гладът им отне и дебелите медни плитки, които бяха наследили от майка си. Баба Мане ги изми с лавандулова вода, остави ги на течение – да се изсушат, среса ги и покри с тях като с плащаница телата на правнучките си, които се бяха стопили толкова, че бяха станали прозрачни.
Капитон закара най-малката си дъщеря в долината, при далечни роднини, на които остави кутията със скъпоценностите на Воске и заделените след години нелек селски труд средства, четиресет и три жълтици. Затвореше ли очи, Анатолия виждаше баща си – изпосталял, с хлътнали бузи и помръкнал поглед, още млад мъж, който за нищо време се бе превърнал в грохнал старец – и затаяваше дъх, за да не се разридае от дива сърцераздирателна болка при спомена как я е притискал до себе си и ѝ е шепнел на ухото – поне ти, дъще, да се спасиш, – а после е излязъл, като е затворил плътно вратата след себе си, за да не дойде никога повече.
Тя се върна в Маран след седем дълги години, през това време семейството, което я бе приютило, бе разпродало всичките накити на майка ѝ и единственото, което бе останало на Анатолия, бе една камея от истински седеф, нежнорозова с бежово по краищата и с изкусно изсечено отгоре момиче, което седи, извърнато на една страна, на малка пейка под сенчеста върба и се взира в някого в далечината. През годините, които прекара в долината, Анатолия научи много и най-вече да чете, да смята и да пише, не я пратиха на училище с обяснението, че нямало пари, но жената на втория братовчед на баща ѝ, нещастна и онеправдана, по-скоро прислужница, отколкото стопанка на дома, осъдена доживот да търпи постоянните пиянски истории на мъжа и синовете си, я научи на всичко, което самата тя знаеше. Никога не обиждаше Анатолия, държеше се много внимателно и мило с нея, защитаваше я от грубостта и простащините на братовчедите ѝ, а точно преди да умре – а умираше дълго и мъчително, от някаква незнайна болест, която бавно и неумолимо подкопаваше здравето ѝ, – качи деветнайсетгодишната Анатолия на пощенската кола и я прати обратно в Маран.