Василий го слушаше, без да го прекъсва. Ободрен от мълчанието му, докторът продължи:
– Детето и майката ще останат под наблюдение две-три седмици, може би месец, трябва да сме сигурни, че всичко ще бъде наред. Не се притеснявайте, след раждането ще можете да им идвате на свиждане. Не се наемам да правя прогнози, но мисля, че ако всичко мине добре, ще ги изпишем някъде в средата на февруари.
Василий кимна отсечено.
– Така да бъде.
Лекарят въздъхна от облекчение.
– Разберете, правя го не за да забогатея – заоправдава се той, – аз такова...
– Вярвам ти, синко – прекъсна го Василий. – А нищо не стои по-високо от доверието.
В края на ноември, без да дочака зимата по календар, заваля неистов сняг, който засипа от край до край долината с преспи безмълвие, притъпи светлината, заличи цветовете и остави само черния, който внимателно обрамчваше белоснежните му покрови.
На двайсет и трети декември Анатолия заспа, а на сутринта не се събуди. Изплашени, лекарите закръжиха като разгневен пчелен рояк из болничната стая, но така и не успяха да я вдигнат от сън. Общото състояние на пациентката не се влоши, обратното, за всеобщо изумление дори се стабилизира малко, затова решиха да не предприемат нищо, само внимателно да следят физическите параметри и да ги поддържат. Медицинските сестри сменяха системите, през час я обръщаха от едната страна на другата, за да не се залежи, разтриваха с влажни гъби тялото ѝ, отслабнало до прозрачност, правеха и масаж, за да раздвижат кръвта по кръвоносните съдове. Анатолия спа дълбок непробуден сън цели седем дълги дни, а на осмия я събуди гласът на Патро – псето ровеше до самозабрава пръстта под старата ябълка и лаеше настойчиво, притичваше при Анатолия, захапваше внимателно подгъва на роклята ѝ и я теглеше след себе си, а тя тръгна подире му, но не стигна до края, спря на няколко крачки от Патро, който отново нададе глас, сякаш я упрекваше, и сърдитият му лай събуди Анатолия, тя отвори очи и се опита да седне, ала след миг се свлече на възглавницата – зави ѝ се свят: Същия ден ѝ направиха операция, а на другия ден по пладне премръзналият до кости Мамикон преодоля пеш целия заснежен път от подножието до билото на Маниш Кар и донесе във вкочаненото село новина, която с примряло сърце чакаха тринайсет старици и осем старци: когато караше шейсет и осмата си година, Василий Кудаманц – внук на същата онази Арусяк, която се бе спасила в голямото клане и бе приютена в имението му от Аршак бек, пряк потомък на последния владетел на някога великото, а сега забравено от всички царство на Левон Лузинян VI, – суров като скала, ала с меко сърце, който бе погребал всичките си любими хора: баща си, майка си, брат си, тримата си синове и несретната си жена, а в залеза на живота си бе възнаграден за страданията със спасителна истинска любов, стана баща на прекрасно здраво момиченце.
Кръстиха го на баба му. Воске. Златна.
Глава 3
Онази година февруари, обикновено немилосърден и ветровито пронизващ, се случи снежен и благосклонен. Утрините – смълчани и унесени, омотани чак до очите с висулчести забрадки, идваха късно, без желание, и със слабия си дъх разсейваха последната нощна мъгла. Петлите кукуригаха малко, от немай-къде. Обадят се и замлъкнат, ослушат се безстрастно дали ще чуят ответно кукуригане, което идваше сякаш от другия край на света. Дворните кучета не лаеха, само ръмжаха и изпровождаха с недоволен поглед едрите пухкави снежинки, които се въртяха във въздуха. Едри – значи снегът няма да се сипе дълго и скоро ще се укроти. Но февруари хитруваше, изтръскваше след това от ръкавите си ситни като ориз зрънца и ги сипеше на безкрайни щедри шепи над заспалите дворове.
Къщите се будеха заедно с дима, виещ се от комините. Той се издигаше нагоре и се разтваряше във фъртуната, като оставяше след себе си топлия мирис на запалени цепеници и уханието на филиите шуплест домашен хляб, които се препичаха на печката. Добитъкът дремеше издоен и нахранен в оборите, кокошките бяха преживели всекидневните изтезания по снасянето на яйца и кълвяха от хранилките, самовлюбените пуяци кудкудякаха важно-важно, токачките се караха, понеже не бяха поделили местата при поилката.
От верандата в къщата на Ованес Шалваранц в различни посоки тръгваха четири проправени в преспите тесни пътеки. Едната водеше към обора и кокошарника, другата – към зимника, третата към нужника и четвъртата към входната портичка. Другото пространство на двора бе покрито с пласт пръхкав сняг, който обаче беше сух, никъде не се беше стопил и това означаваше, че ще се задържи дълго. Ако не броим шумната суетня на домашните птици, наоколо се бе спуснала такава тишина, сякаш някой нарочно бе приглушил звуците, за да не остане нищо освен едва доловимото дихание на вятъра и шепота на сипещите се снежинки.