Ованес Шалваранц бе качил крака на дървената ракла при входа на кухнята и разбиваше на пищна пяна неизменната си закуска: два сурови жълтъка с шест супени лъжици захар. Чайникът на печката вече кипваше и свирукаше с олюпено емайлирано носле, от което струеше гореща пара. На масата стинеха дебелите филии хляб, които бяха препекли на печката – бяха се облегнали с хрупкава, тук-там почерняла коричка на ръба на дебелата глинена чиния.
– Ще свалиш ли чайника от огъня, или вече мога да дойда и аз? – попита дрезгаво Ованес.
Ясаман тъкмо плакнеше в сапунена вода парчето зебло, с което миеше пода, затова изсумтя сърдито:
– Седи си на мястото. Аз ще го махна.
– В собствения си дом не мога да направя и крачка, ако не съм попитал.
– Не наливай масло в огъня.
Ованес опита разбития жълтък и след като усети подразнен неразтопената захар върху зъбите си, задрънча още по-силно с вилицата.
– Този път захарта се е случила едра, не иска да се разтвори. Трябва да кажа на Мукуч да не взима повече такава.
– Какво, като е едра, това не значи непременно, че е лоша – отвърна Ясаман.
След като изми старателно пода под масата, тя се насочи към вратата, като прокарваше парцала по пътеката.
– Може и да е хубава захарта, но на мен ми изтръпна ръката, докато я разбия.
– Какво толкова, да не миеш пода!
Ованес изцъка сърдито с език.
– Нали ти предложих да ти помогна!
– Ще ми помогнеш и после ще ми се отвори два пъти повече работа – хем ще разтребвам, хем ще чистя след теб! – заяви Ясаман, като се стараеше да говори така, че да си пести силите за парцала, с който миеше.
– У тях почисти, но защо и у вас всичко лъскаш до блясък? – избоботи Ованес.
Ясаман доми пътеката, изплакна в чиста вода парчето зебло, мина още веднъж кухнята, седна до мъжа си, отпусна върху коленете си почервенелите си от студената вода отрудени ръце, приготви се да чака, докато подът изсъхне.
– За да не пренеса, без да искам, някоя зараза – благоволи да отговори тя, след като си пое дъх. – Да не си забравил какво е малко дете?
– Не съм забравил. Но ако се страхуваш от зарази, трябва не пода да миеш, а да не се навираш при детето – прихна Ованес.
Ясаман се обърна бавно към мъжа си и изви вежда.
– На осемдесет и пет години стана, а акъл имаш колкото кучешко говно.
Ованес понечи да ѝ го върне, но се отказа: още от ранни зори жена му беше като на тръни, по-добре да не я дразни.
– Е, мога ли вече да отида при масата? Време е да направим чая, водата ще изстине – попита той миролюбиво.
Ясаман огледа изпитателно пода в кухнята.
– Май е изсъхнал. Изнеси мръсната вода и изплакни кофата. А аз ще се заема със закуската.
Взе му паницата с разбития жълтък, надигна се тежко. Часовникът над бюфета със съдовете изтрака старчески и отброи девет часа. Още имаше време, но днес имаха страшно много работа: в единайсет стариците от селото щяха да се съберат у телеграфистката Сатеник, за да се заемат с гозбите за празничната трапеза. А старците щяха да се въоръжат с лопати и да отидат да чистят пътя за Маран. Безсмислен и безплоден труд – снегът си се сипеше и сипеше, но все трябваше да направят нещо, за да улеснят поне малко Мукуч Германцанц и каруцата му – днес рано-рано той трябваше да вземе от долината Василий, Анатолия и невръстната Воске и да ги докара през виелицата у дома. Опитът да пътуват с колата на "Бърза помощ" завърши с провал – автомобилът забуксува на заснежения планински път, който се виеше като змийче, и се върна най-позорно в клиниката. Предния ден Мукуч бе вдигнат от следобедната си дрямка с телеграма и се запретна да застила каруцата с вълнени одеяла, наслага и тежки бурки[34], за да има в какво да увият Анатолия с новороденото, и след като взе със себе си още един старец – да му помага, пое на път във фъртуната. Ако всичко вървеше благополучно, днес към три следобед трябваше да бъдат в Маран.
Да ги посрещнат с празнична трапеза, предложи Валинка Ейбоганц. След като изпроводиха в долината Мукуч, маранци решиха да не се разотиват, а да се съберат у някого. Прекараха вечерта във ведър разговор около накладената печка, ядоха печени картофи, пийваха компот от джанки и внимаваха да не отварят дума за утрешния ден от суеверен страх, че без да искат, ще навлекат беда. След като си хапнаха вкусно-вкусно, мъжете седнаха да играят табла, а жените измиха съдовете и ги прибраха, а после се заеха да кърпят и да бродират. Точно тогава Валинка огледа притихналата стая и предложи да посрещнат с трапеза Анатолия. Това не се хареса особено на старците.