– Нека се доберат без приключения, пък тогава ще мислим за празници – изрази всеобщите опасения Мариам Бехлванц, след като замаха уплашено с ръце.
Но Валинка Ейбоганц изсумтя – какво толкова има да "мислим", Анатолия е родила дете, така ни е удължила живота, ами да, не ми се кокорете такива, така си е, бяхме легнали да мрем, а как сега да умрем, носим огромна отговорност – да отгледаме детето, човек да го направим.
За малко в стаята се възцари тишина, прекъсвана само от пукането на цепениците в печката.
– Нека каже Сатеник, все пак си е кръвна роднина на Василий – обади се накрая Ясаман.
Старците се вторачиха в Сатеник. Тя замърда устни, прокашля се.
– Според мен на Анатолия и Василий ще им бъде много приятно, ако ги посрещнем, както си му е редът, с любов и уважение, и със задължителната в такива тържествени случаи гощавка.
Остатъка от вечерта проведоха в това да изброяват и одобряват гозбите: много им се искаше да направят трапеза, с която да зарадват новоизлюпените родители. Спряха се на хохоб[35] с пуешко, каша от зрял боб, гъска, запечена със сушени дренки, салата от варена кокошка с млени орехи, а също пържено прясно сирене с царевично брашно и бяло вино отгоре. За десерт одобриха кркени – специална гата, която печаха само на жарава и поднасяха на най-важните дати.
В единайсет сутринта мъжете се омотаха в бурки, въоръжиха се с лопати и отидоха да изгребват снега в подстъпите към Маран, а жените се втурнаха да готвят. Едни пържеха пуешкото, за да го задушат с кромид лук и зърна нар, други се разправяха с гъската, салатата и мезетата. Повериха кркени на Валинка и Ясаман, най-ръкатите домакини в Маран. Докато Ясаман разчистваше с пъхтене от снега едно ъгълче на двора, за да запалят огън, Валинка умеси два вида тесто и направи пълнежа с топено масло, захар, ванилия и ситно счукани печени лешници. После двете с Ясаман разточиха бутер тестото, разпределиха пълнежа, събраха краищата и ги защипаха, а накрая, като натискаха внимателно с върховете на пръстите, оформиха два големи сладкиша. След това разточиха и другото тесто, посипаха го щедро с брашно, увиха в него питките от бутер тесто, като внимаваха да не остават пролуки, и ги заровиха в горещата пепел. Кркени вече бяха готови в три часа, когато каруцата на Мукуч Германцанц докара със скърцащи колела в Маран Анатолия с новороденото, омотани в топли вълнени одеяла. Ясаман и Валинка извадиха кркени, изтръскаха ги от пепелта, отупаха ги с дървената точилка и загорялата коричка се покри с пукнатини. Почти бяха готови, оставаше да махнат излишното безсолно тесто и внимателно да освободят сърцевината: сипкави нежнозлатисти питки от бутер тесто. В мига, когато, придружаван от старците в селото, Мукуч стигна с каруцата до къщата на Сатеник, Валинка и Ясаман, които вече се бяха заметнали с празнични шалове и бяха вдигнали гордо глави, изнесоха слънчевите пити на топлите кркени и ги понесоха сред кръжащите снежинки, а на две крачки след тях ситнеше Сатеник
– Грейнала в усмивка, тя носеше връзката снимки на синовете на Василий, които навремето ѝ бяха поверили да пази. Беше дошло време да ги върне, сега братовчед ѝ щеше да намери душевни сили да се взре в прекрасните им родни очи.
Заключителна глава
На шест месеца Воске се научи да пълзи, като мърдаше смешно пухкавите си крачета и ръчички, можеше да сяда и дори, вкопчена в крака на майка си, правеше опити да се изправя и много се сърдеше, че не ѝ се получава. Външно се беше метнала на баща си: сиви очи с цвят на изстинала пепел, разположени високо вежди, дълги тъмни мигли. От майка си момиченцето бе взело медния оттенък на косата, който се срещаше изключително рядко – сега косата на детето беше пясъчноруса, но Анатолия знаеше, че с годините ще потъмнее и ще се налее с пшенично злато, което и досега проблясваше в съвсем побелялата ѝ след раждането коса.
Въпреки умората и недоспиването се чувстваше подмладена и преизпълнена със сили, не подвиваше крак, все правеше нещо, готвеше, переше, чистеше. Василий бе поел грижите за градината и домашните животни, поливаше, плевеше, сееше и прибираше каквото е родила земята, доеше козите и овцете, дори се научи да сири сирене – Анатолия се оплакваше на шега, че неговото става по-вкусно и от нейното, нищо, че се е научил да го прави едва ли не вчера. Вечер той слагаше детето в количката – сам я измайстори с доста усилия в ковачницата, количката стана тежка, но изумително маневрена, – и излизаше да се поразходи из Маран: спираше пред всяка входна врата, поздравяваше старците. Воске дърдореше и гукаше, разрешаваше да я взимат на ръце и се смееше заразително всеки път, когато ѝ рецитираха стихчето за бодливата коза и ѝ показваха с пръсти рогата.