За Великден Тигран си дойде заедно с Настася, тер Азария кръсти най-тържествено Воске, по време на цялото кръщене детето седя настръхнало в ръцете на кръстника си, но докато го потапяха, ревна възмутено и за малко да преобърне определения за купел меден леген, в който предния ден Валинка бе сварила първото за сезона сладко от ягоди, а на другата сутрин, след като го лъсна до блясък и му завърза дантелена панделка, го донесе за тайнството. Стените на маранския параклис трепнаха от детския вик и изсумтяха, след като вдигнаха отекли рамене, а Киракос, който вече бе на годинка и половина и дремеше кротко върху коленете на баба си, се събуди и на драго сърце подхвана писъка на Воске, огласяйки всичко наоколо с такива мощни рулади, че накрая ги чу и оглушалият Сурен Петинанц, а Мамикон се подсмихна в брадата си и не пропусна да се пошегува, че децата са намерили още от пелените общ език и какво ли би могло да означава това!
Навръх слънцестоенето Анатолия излезе на двора и завари Патро под изсъхналата ябълка, която Василий не отсичаше по нейна молба – нали точно тя бе любимото дърво на баба Мане, нека си стои в нейна памет. Псето ровеше като в унес под мъртвото дърво, мяташе наоколо влажни буци пръст и щом усети, че Анатолия е наблизо, залая гръмогласно, хвърли се към нея, захапа с все сила подгъва на роклята ѝ, затегли я след себе си. Вцепенена от сбъдналия се сън, тя се остави кучето да я води към изровената плитка яма, надзърна в нея. Там няма нищо, Патро джан, опита се да успокои кучето, но то скимтеше жално, разбутваше с лапи пръстта, а после с радостен лай извади нещо и го положи в краката ѝ. Анатолия се наведе, разгледа топката почти изгнил плат, разтвори я предпазливо и намери вътре потъмнял от времето тежък сребърен пръстен с голям син камък – нямаше представа как се казва. Изчисти го внимателно от калта, лъсна го и го прибра в кутийката, където държеше единственото украшение, останало от майка ѝ: камея от истински седеф, нежнорозов, с бежово по краищата, с изкусно изсечено отгоре момиче, което седи, извърнато на една страна, и се взира в далечината. Щом порасне, Воске ще го носи.
Вечерно време, след като сложеше дъщеря си да легне, Анатолия ѝ пееше приспивните песни, които навремето ѝ бе пяла и нейната майка: за благодатния дъжд, изсипал се в деня, когато вълчицата е родила седем вълчета и те са се пръснали по широкия свят, но са се върнали вълци за чудо и приказ в деня, когато тя вече била изгубила надежда, че някога ще ги види, за вятъра, който донася на устремните си криле вести от онези, които отдавна ги няма, за лозата, която е порасла чак до небесата и по клоните ѝ спят райски птици...
Воске я слушаше със затаен дъх, до нея лежеше Василий, който бе заровил нос в меките ѝ къдрици – тя не можеше да заспи по друг начин, майка ѝ на всяка цена трябваше да пее приспивна песен, а баща ѝ просто да е до нея, и така беше правилно, Воске не знаеше нищо за широкия свят, тя си имаше свой си свят, съвсем мъничък, имаше иззидан от камък дом, изсъхнала ябълка, трийсетина старци и един параклис, където на празник свещеникът идваше отдалеч да отслужва служби, плътна стена, която защитаваше от лавини и свлачища източния край на селото, докато западният бе хлътнал безвъзвратно в пропастта, един-единствен път за долината, който от година на година ставаше все по-непроходим от тревите и плевелите и не буренясваше съвсем само заради следите от каруцата на Мукуч Германцанц, който ходеше за продукти и оставяше две тесни белезникави бразди от билото на Маниш Кар чак до широкия свят, на верандата в дома на Анатолия стоеше, скръстила ръце върху гърдите си, невидимата за всички Магтахине, ангелът пазител на Воске, в дома на Валинка Ейбоганц пукнатината върху стената дишаше и до ден днешен – ту се разширяваше, ту пак се стесняваше, но не зарастваше като разбито на две от скърби сърце, което боли, но продължава да живее, в скрина с дрехите лежаха рисунките на Настася, старателно увити в басмена калъфка за възглавница – да не излинеят, всички вече бяха забравили за буквите, които тя бе различила върху оградата около гроба на белия паун, но Маран отдавна бе съгледал в тях инициалите на единствените си потомци, на момчето и момичето, на които бе съдено или да прекъснат историята на селото, или да измислят нова страница в нея, но кой ли би могъл да знае как ще се обърнат нещата, кой би могъл да знае, в дървената колибка, положил глава с големи уши върху лапите си, спеше Патро, вярното куче, което бе намерило в корените на изсъхналата ябълка пръстен, скрит там в деня на раждането на Анатолия от циганката Патрина, а над мъничкия свят на невръстната Воске се бе разпростряла бездънната лятна нощ, която разказваше историята за силата на човешкия дух, за предаността и благородството, за това, че животът – това са кръговете, които капките дъжд оставят по водата, и каквото и да се случи, то е отражение на онова, което е било преди, само че на никого не му е дадено да ги разчете, могат го само шепа избрани, които, дойдат ли веднъж на този свят, не се връщат никога повече, понеже още от първия път изпиват чашата си до дъно, но разказът сега е за друго, за това как точно преди година и един месец, в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високия зенит и се бе търкулнало важно-важно към западния край на долината, Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко много прекрасни неща я чакат в бъдещето, и ето, те, тези прекрасни неща, бяха дошли и носеха със себе си лекота и ласка, и нека бъде така дълго, нека бъде така винаги, нека нощта прави магии и бди над щастието ѝ, нека прехвърля в прохладните си длани три ябълки, а после, както открай време в маранските сказания, ги пусне от небето на земята: една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и е вярвал в доброто.