Анатолия вече се бе превърнала в миловидно момиче: гарвановочерни очи като на дядо ѝ, мургава кожа, дълга до средата на прасците къдрава коса, неочаквано светла като лен, с червеникав оттенък като на майка ѝ. Сплиташе я на пищна плитка, която навиваше на тила си на тежък кок, и ходеше като Воске с леко отметната глава. След като я видя след толкова години раздяла, старата майка на Ясаман направо ахна и се хвана за сърцето – одрала си кожата и на майка си, и на баща си, моето момиче, сякаш несретните им души са се слели в твоята! Анатолия се зарадва неописуемо, че съседите са оцелели по време на глада. Ясаман, която беше двайсет и две години по-голяма от нея и вече имаше внуче, се запретна с мъжа си Ованес да ѝ помага да направи обитаема запуснатата къща и да върне към живот градината. Подпряха задната стена, смениха изметнатата дограма на прозорците, потегнаха продънения под на верандата. С времето Анатолия се привърза искрено към тях и тази привързаност беше взаимна. Ованес се отнасяше към Анатолия, единствената оцеляла дъщеря на неговия съсед и приятел, с бащинска грижовност и внимание, а Ясаман стана за нея всичко – майка, сестра, приятелка, рамо, на което тя можеше да се опре, когато животът ставаше съвсем непоносим.
За годините, които бе прекарала в долината, Анатолия бе отвикнала от тежкия селски труд и трябваше да мине доста време, докато се научи отново да се справя и с градината, и с готвенето, и с чистенето. За да си улесни живота, затвори повечето стаи в къщата и реши да използва само спалнята на родителите си, гостната и кухнята, но веднъж на половин месец пак трябваше да чисти основно навсякъде, да бърше прах, да изнася на слънце или на свежия студ с дъх на скреж тежките вълнени одеяла, възглавниците, мутаците и килимите. Лека-полека завъди и животни – Ясаман ѝ подари една кокошка, която на първо време живееше в стария курник, за да не остава без петел. Но после, след като измъти яйцата, Анатолия я прибра заедно с пиленцата, които писукаха и се бутаха едно в друго, а едно от тях, наперено и немирно още от първите дни на живота си, се превърна в петел за чудо и приказ, голям любовчия, който на драго сърце обслужваше не само своя кокоши харем, но и женската перната половина на съседните дворове, заради което често си навличаше кървави сблъсъци, но неизменно излизаше победител и дълго кукуригаше от оградата, хвърляйки в страх и трепет повалените си противници. После Анатолия си взе коза, научи се да кваси мацун[8] и да прави хубаво сирене, меко, нежно, млечно влажно, ако го срежеш. В началото месеше хляб под надзора на Ясаман, сетне посвикна и започна да се справя и сама. В неделя, още на ранина, ходеше на гробищата, а после в параклиса, за да помене близките си. През годините, когато я нямаше тук, гробищата бяха станали два пъти по-големи и докато обикаляше мълчаливите каменни кръстове, Анатолия четеше имената на цели родове, изсечени върху тях.
Половин година след като се прибра, се хвана на работа в библиотеката. Нямаше образование, но въпреки това я взеха, защото нямаше кого да назначат – старата библиотекарка не бе преживяла глада, а не се намери друг, готов за жалки грошове да прекарва по пет дни в седмицата в задръстеното с книжни лавици прашно помещение. В Маран не бяха останали деца, в глада бе оцелял само внукът на Вано Меликанц, който тъкмо бе навършил пет години, затова вдигнатите точно преди бедствието училище и библиотека направо пустееха, но Анатолия не падаше духом: животът навсякъде ще си проправи път, не след дълго ще се роди ново поколение деца и всичко ще продължи, както преди.
Библиотеката ѝ се стори истински рай, място, където може да си почине от монотонната досадна всекидневна къщна работа. Анатолия изми старателно лавиците, лъсна ги до блясък с домашен восък, прегледа читателските карти, нареди по нов начин книгите, без да се съобразява с шрифта и азбучния ред – ръководеше се най-вече от цветовите си предпочитания: долу сложи книгите с тъмни корици, а горе – със светли. Насади растения: миризливо секирче, алое и мушкато, и за саксии използва глинените делви с широко гърло, които стояха неизползвани в мазето, само отиде в дърводелската работилница на Минас – да им продупчат отдолу дупки, за да не се събира излишна влага. Един от помощниците на Минас, набит нисък мъж, вдовец без деца, изгубил в годините на глада цялото си семейство, веднага ѝ хвърли око. Лично занесе в библиотеката делвите, а после се отби още няколко пъти – уж да провери дали не трябва помощ, седеше до късно, без да сваля поглед от смутената Анатолия, а след месец отиде у тях и ѝ направи предложение за женитба. Анатолия не го обичаше и знаеше, че няма да го обикне никога, но се съгласи да се омъжи за него просто защото нямаше за кого друг, в селото не бяха останали свободни мъже, а и да имаше, не ѝ подхождаха като възраст, бяха или млади, или, обратното, много стари. Бракът излезе нещастен, за осемнайсетте дълги години, които живя с мъжа си, тя така и не разбра какво е нежна дума или грижовно отношение. Той се оказа изумително коравосърдечен и равнодушен, в леглото беше недодялан, на плахите молби на Анатолия за малко нежност отвръщаше с груб кикот, често я обладаваше насила и след това тя лежеше, вмирисана на потта и нечистата му плът, гълташе сълзите и се ненавиждаше. Така и не се сбъдна и единствената ѝ мечта – да си роди деца и да се посвети на възпитанието им, понеже не успя да зачене. В началото мъжът ѝ само я обвиняваше, че е ялова, но с годините ставаше все по-мрачен, проявяваше все по-малко търпение и вбесен от безсловесната ѝ покорност, се дразнеше и освирепяваше, а накрая си създаде навика да се напива и да я бие, да я събаря на пода и да я влачи за плитката из къщата, като не пропускаше нито една стая, а после да я затваря до сутринта в усойната стопанска пристройка. С всеки нов побой ставаше все по-безпощаден и сигурно все някога щеше да я убие, ако не се страхуваше от онзи великан, Ованес, който веднъж забеляза насинената скула на Анатолия и без да казва и дума, отиде право в дърводелската работилница, където издърпа иззад тезгяха мъжа ѝ, хвана го за яката, изведе го на двора и там го метна върху високата купчина нацепени дърва. Преди да си тръгне, го изпепели с поглед.