– Ако ѝ посегнеш още веднъж, ще те убия на място, разбра ли?
Застъпничеството на Ованес ѝ спаси живота, но превърна всеки ден в непосилна мъка – сега мъжът ѝ я изтезаваше в пълна тишина, както само той си знаеше: извиваше ѝ ръцете, удряше я по ставите, за да не остават следи, вечно недоволстваше от всичко, гавреше се откровено с нея. Анатолия търпеше мълчаливо, без да се оплаква – страхуваше се, че Ованес ще си удържи на думата и ще убие този негодник, мъжа ѝ, а не ѝ се искаше да вреди на никого.
Единствен отдушник в тези нейни безрадостни дни стана четенето. В първите години, когато библиотеката пустееше, Анатолия посвещаваше на любимото си занимание цялото работно време. Малко по малко, благодарение на усета и на вродения си вкус, се научи да прави разлика между добра и лоша литература, влюби се в класиците, руски и френски, но намрази безусловно и завинаги граф Толстой – още щом прочете "Ана Каренина". Откри в отношението му към героините нетърпимо бездушие и високомерие и причисли графа към самозабравилите се деспоти, след което скри от очите си дебелите му томове – да не се дразни. Покрай издевателствата на мъжа си бе на ръба на крайното отчаяние и нямаше намерение да се примирява и с несправедливостта по страниците на книгите.
Когато не четеше, правеше библиотеката уютна и красива: сложи на прозорците тънки басмени пердета, но само до средата, за да не остават цветята без слънчева светлина, донесе от къщи постелка, която сложи при стената с накачени по нея портрети на писатели, и украси неудобните селски пейки с весели възглавнички, които сама уши от разноцветни парчета плат.
Сега библиотеката приличаше на добре поддържана оранжерия читалня: по всички первази и пътеки между рафтовете с книги бяха наслагани саксии с цветя, от бившето имение на Аршак бек[9] (сега забравен Дом на културата с дъски по прозорците) Анатолия пренесе десет тежки псевдоантични вази, в които насади чаени рози, благоуханни орлови нокти и планински лилии. Розите цъфтяха, както дойде, и миришеха така, че привличаха пчелите, които влитаха през отворените прозорчета и след като се лутаха известно време из гънките на басмените пердета, намираха безпогрешно пътя към растенията. Щом съберяха цветен прашец, излитаха навън, за да се върнат отново. Една есен, примамен от възсладкогорчивата миризма на орловите нокти, през прозореца влетя цял пчелен рояк, който се пъхна под гредата на тавана – явно смяташе да остане там завинаги. Анатолия се видя принудена да обиколи на бегом цялото село, за да намери двора и пчелина, откъдето са дошли пчелите. На долния етаж изникна голям мравуняк: пътеките на мравките криволичеха и се гънеха по дъските към входната врата и изчезваха под прага. Пространството под стряхата бе опасано от край до край от гнезда на лястовици и всяка година те идваха тук, за да измътят малките си. През есента, веднага щом птиците отлитаха, Анатолия тръгваше да чисти с парцал върху метлата външните стени от курешките и другите нечистотии. Веднъж намери в комина гнездо на врабчета и трябваше да изчака малките да се измътят, да пораснат и да отлетят, преди да го пренесе внимателно на дървото. Иначе можеше да подплаши родителите и те да напуснат завинаги гнездото, като захвърлят на произвола на съдбата недомътените яйца.