Зена Хендерсън
Триъгълен и надежден
Не обичам кръстовищата тип детелина. Сигурно ви е прозвучало глупаво, възрастен мъж — почти на двадесет и една години, — със здрави разбирания и… не понася резките завои по пътищата. Но какво да правя, като е така. Всеки път, когато приближавам това място, ръцете ми от лактите до рамената се покриват с гъша кожа, и, какъв ужас, нещо като язва започва да ме човърка в стомаха. И не знам защо, винаги ясно си спомнам, че тук имаше извор, край който прадядо ми е обичал да спира, отивайки от ранчото си в града. Пътуването в онези години е продължавало цяла седмица. Тук е намирал сянка за фургона и вода за конете и хората. А дядо ми е пълнил радиатора на форда си модел А от същия извор. И същото пътешествие е продължавало само шест часа. Но сега аз дори не мога точно да посоча, къде се е намирал този извор. И въобще дали има някой, който знае това? На кой ще му мине през главата лудата мисъл да спира сред пустинята? И защо? Може би единствено да погледне отстрани „детелиновия лист“. Впрочем, защо непрекъснато ми се върти в ума този извор?
А детелиновият лист в онези времена бе забавна безмислица, особено в нашия край, на път не от федерално значение, по който веднъж в седмицата преминава товарен пикап или индианец, возещ на фургона си дърва за горене и поне веднъж през хубавия сезон се показваше някой турист. И всички ние гадаехме, защо са ни нужни тези листчета, две нива, изкачвания и спускания. Но сега нещата се промениха — движението и в нашия край стана оживено и без тази детелина би ни се видяло доста неприятно.
Както и да е, но с нея не успях да свикна и мисля, че работата съвсем не беше в нейната несъобразност. винаги с облекчение въздъхвах, когато оставаше зад гърба ми и колата поемаше по правия участък на пътя от Пикачо Гранде към града. Но зад гърба си усещах Това Нещо и то продължаваше да ме потиска още повече от неравностите и подскачанията по червеникавия асфалт.
Но въднъж нещата тръгнаха по друг начин. Както обикновено завих в отклонението и се опитах да си анализирам кучешкото настроение. И внезапно небето се размърда от страна на склона, а после безвучно се разкъса по диагонала!
Инстинктивно набих спирачки и чух глух и тъп удар, сякаш предните ми колела се блъснаха в шосето след като колата е била хвърлена от някаква височина. Усещах се като тапа, която се опитват да извадят от гърлото на бутилка. И понеже нямаше място, накъдето да тръгна, а силата продължаваше да ме дърпа, аз просто натиснах газта и тръгнах напред. Теглещата сила, която се опитваше да ме изтръгне от седалката изчезна и небето, поне тази част, която виждах, отново стана спокойно и неопетнено. Вдигнах разтрепераната си ръка и си изтрих потта от челото.
Какво бе станало?
А после всичко това се повтори! Сякаш някой бе хванал парчето плат, на което е нарисуван света и дърпаже настрани. Този път колата се надигна и получи такъв наклон, че веднага се залепих за облегалката. Точно пред мен видях изтеглящата се нагоре бразда, която се разширяваше и превръщаше в зейнала цепнатина. И преди да мигна, колата ми се плъзна в нея.
Аз нищо не видях. Чувствата ми бяха така объркани, че не възприех нищо определено, освен пропадането в празнотата, а после стремежа да се родя на светлина. След това се разпаднах на части и станах съзвездие в яркото и пусто небе. И кожата ми, при всяко помръдване се пронизваше от хиляди бодли на рози и милиони кактусови иглички.
Чу се звук, нещо като „пук“ и небето се опна. Аз лежах на пясъка. Най-малкото го чувствах под себе си, а не както преди секунда, когато ми се струваше, че ме разстрелват от пясъкомет. До мен се намираше колата ми. По-точно около половината от нея. Защото, когато с труд се изправих, видях само радиатора, колелата предното стъкло и нищо повече. Задната седалка я нямаше. Задните колела ги нямаше. Багажника го нямаше.
Погалих с ръка купето и се опитах да намеря някакво обяснение. Пръстите ми минаха през предната врата и… повече не докоснаха нищо. Не просто колата свършваше там и ръката да тръгне да го обикаля, не, там нямаше нищо, нямаше продължението на колата, а аз в тази пустота дори нокът не можех да промуша.
Тогава закрих с длани ушите си и усетих, как през тялото ми отново преминаха силови вълни и го разделиха на ивици на обтягане и разтягане, ту усилващи се, ту отслабващи. Отлетях от колата с отсечена опашка и паднах с лице на долу върху пясъка. Появеха се познатите отпреди малко чувства на безкраен полет и неконтролирано падане; всичко наоколо се размърда и усука, а пясъкът придоби вкус и мирис… и аз се разтворих.
На пясъка, от другата страна на малък водоем, към земята се притискаше някакъв човек и с определено внимание ме гледаше. Опитах се да изплюя пясъка от устата си, но единственото, което постигнах бе слабо издухване: фъфффффф. Вторият опит бе по-успешен. Застанах на четири крака и поех напред, като се борех с някаква сила, заплашваща да ме дръпне назад, в мига, когато се отпусна. Усещах се така, сякаш към всяка клетка на тялото ми и завързана опъната ластична лента. Но аз исках да пия вода — вода от извора, зад който се намираше онзи човек. И пълзях! И пълзях! И допълзях! Лицето ми се плясна във водата.