После си спомних за онзи момък — точно на време, — той се нахвърли върху мен с изкривено от бяс лице и замахна с оръжието си като тояга. Съвсем машинално протегнах ръце напред, да се защитя от удар по главата и естествено си свих юмруците. Пистолетът стреля и онзи зави от болка. Затъркаля се по пясъка, стисна ръката си между колената и воят му приличаше на койотски. Аз внимателно се дръпнах настрана от него и отново срещнах непознатото съпротивление.
— Май не те уцелих — казах с облекчение.
Човекът се върна към колата си и продължаваше да стиска, сега с длан, повредената от куршума китка.
— Какво е това оръжие? — изплю се той. — Дори не ме изгори.
— Първо, аз не се целих — отвърнах му. — После то не гори а дупчи. И защо трябва да те изгарям? Всичко стана случайно. А какво става с прехваленото ти оръжие?
— Твоят силов лъч го изби от ръката ми — мрачно си призна той.
— Какъв силов лъч бе? — запитах ядно. — Това е парче олово.
Той вдигна глава и в очите му прочетох заинтересованост.
— Ти искаш да кажеш, че оръжието ти ускорява твърди предмети? Тогава тук е примитивна епоха. Практически нетехническа! — последното произнесе като че бе оскърбление.
— Така ли? — повдигнах вежди. Но МОЕТО оръжие те изкара от строя, а не стана обратното. Твоето дори не ме опари! И ако това твърдо парче, оловото де, бе уцелило тялото ти, ти, а не скапаното ти оръжие, щеше да се търкаляш по пясъка и кръвта ти щеше да тече!
Той се запъна и не знаеше, какво да отговори. Хвърли ми злобен поглед, а после очите му се разшириха така, сякаш видя нещо зад гърба ми. Челюстта му увисна безсилно.
— Стар трик — засмях се небрежно, — и ако мислиш, че…
Но тук моята челюст увисна, защото нещо ме парна по ръката и видях че от ръкава ми стърчи една стрела.
— Ама че работа — завиках аз, — колкото повече продължава, толкова по-зле става!
Издърпах стрелата и се обърнах. Този който се намираше зад мен, може би беше наистина индианец, но в такъв случай, това бе най-косматия индианец. През рамото си бе преметнал ощавената кожа на някакъв звяр вместо дреха. Имах достатъчно време само да се хвърля на земята и вротата стрела да просъска над главата ми. Едва чуващото се дзънкане на тетивата се заглуши от воплите на момъка от бъдещето. Стрелата бе изорала рана от ъгълчето на устата до самото ухо и кръвта започна да тече през пръстите на притиснатата длан до лицето. Очите му бяха пълни с болка и изненада.
Аз исках само да уцеля лъка с пистолета си, но в същия миг поредната вълна премина през тялото ми и вътре в областта на корема нещо се скъса, когато видях, че натиснах спусъка, точно когато дулото бе насочено в голия корем на дивака. Той си стоеше, гледаше ме и нищо… Заотстъпвах назад и се опрях на колата си.
— Братко! Страшно се радвам, че съм такъв лош стрелец! Отново не уцелих!
— Какво не си уцелил? — движението на устните му не съвпадаше с думите. — Та ти не си въоръжен.
— Той извади от колчана на гърба си още една стрела и с плавно и отмелено движение я сложи на лъка и обтегна тетивата до край, така че каменното острие докосна свитото дърво.
— Ей! — възкликнах аз, — защо проявяваш такава кръвожадност? И защо вие двамата така искате да ме пробиете? Аз съм тук съвсем отскоро и на никого не съм сторил нищо лошо!
— Ти си чужденец — за дивака това изглежда бе напълно достатъчно.
— Аз пък трябваше да те изпреваря, преди да си направил същото с мен — обясни другият момък.
— Прекрасно де. Аз съм мирен човек — обясних им. — И никой нищо няма да изгуби, ако малко си поприказваме. Сядайте!
Аз махнах с ръка към човека от бъдещето.
— Точно там, под колата ти, ако това е наистина кола. Впрочем, не се ли удивляваш, че тя виси във въздуха?
— А ти! — посочих дивака, който още държеше стрелата на тетивата. — Виждаш, че сме без оръжие. Никой не може да те стигне. Постави тези съоръжения за известно време на земята.
Той бавно отпусна лъка.
— Какво е това? — посочи към колата ми.
— Какво? — попитах го отново и отговорих. — Това е колата ми. Всъщност тя има четири колела, а не три.
Някак си ме беше срам, че моята кола изглежда така нелепо.
— На това нещо се движа насам-натам.
Казах го с надеждата, че това, което ни позволяваше да се разбираме един друг, макар и да говорим на различни езици, ще направи думите ми достатъчно разбрани за този дивак.
— А защо не пеш?
Надеждите ми се бяха оправдали.
— На стотици мили? — отвърнах му.
— А защо трябва да ходиш толкова далече?