Тогава ги видях! Още двама! На моите години! И, струва ми се, от моята епоха! Те търпеливо чакаха да ги забележим. Заприличаха ми на свързочници, търсещи къде се е скъсал кабела или на пътна помощ. Само че техните фигури просвятваха и се извиваха — поне така ми се стори. Интересно, как ли ги възприемат дивакът и интелектуалецът от бъдещето?
— Всичко ли е наред? — ушите ми чуха познати думи, но очите ми отново забелязаха несъответствието между звуците и движението но устните.
Ние тримата кимнахме едновременно. Прекрасно! Значи, нещо общо има между нас. Ние всички можехме да кажем „да“.
— Също ли изпаднахте? — попитах полувъпросително, полуотвърдително.
— Не, ние дойдохме — каза един от тях, чийто силует примигваше със слаб светло-вишнев отенък, — да ви освободим.
— Какво?… — мъчително преглътнах изобилната слюнка. Тези момчета ми изглеждаха така познати! Едно не можех да разбера, откъде ги зная, но някакъв внезапен ужас стегна гърлото ми. — Защо…
— Бихте ли завършили Вашия въпрос — предложи този, който мигаше с зеленоватия тен.
— Какви сте вие такива? — запитах аз.
Мигащият зелено хвърли бърз поглед на мигащия вишнево.
— Така и предполагах, ще си имаме неприятности. Никога не успях както трябва да изуча таблиците на терминологии на различните епохи. Какви сме ние тук?
Мигащият вишнево се ухили.
— Теб попитаха, ти отговаряй. Хайде, кажи на човека.
— Добре де — съгласи се мигащият зелено. — Тази терминологична таблица, я научих на бас, макар и без указанията за епохите. Сега ще прегледам целия списък. Ние…
И той дълго и досадно зачете списъка термини, които до един ми бяха непознати. Но след шестата дума последва нещо от което дивакът започна да се пъха под камъка. Той извади от пазвата си малка торбичка. Изглежда беше амулет. Стисна го с треперещи ръце и се опита да се свие до пълна невидимост. Очите му се разтвориха толкова широко, че още миг и ще изкочат от орбитите. Мигащият зеленикаво му се усмихна добродушно и подхвърли: „Не се бой“, и продължи да чете списъка. В поредната дума имаше нещо познато, после още, а накрая…
— Ангели! — възкликнах аз. — Вие сте ангели!?
— Изглежда в тяхната епоха така ни казват — съгласи се мигащият зелено и продължи с ред термини от които затрепера човекът от бъдещето. Челюстта му увисна глупаво. И засъбира разпиляващата се слюнка.
— Но вие не съществувате! Вие сте само фолклор на Нетехите!
— Ние сме пред тебе — признесе важно вишневия мигач.
Момчето се вцепени.
— Така значи, възможно е Нетехите да са прави, когато казват, че съществува нещо по-висше от ТЕХ… че ние сме им задължени за…
Можеше да се види, как на лицето му се отразява отвращението и погнусата. Обърна се и се наклони, като притисна ръка към гърлото си — започнаха познатите спазми на повръщането. Изглежда така той се опитваше да се освободи от чуждите и непоносими за него идеи.
— Вие наистина ли сте пратеници на Бога? — изрекох мисълта, която все още се опитвах да асимилирам.
— И между другото — пратеници — отвърна мигащият зелено. — Всъщност, за това става дума.
Той се обърна само към мен:
— Точно вашата епоха е първопричина за всичко последващо. Вие по целия свят изграждате пътни детелини. За съжаление, някои от тях, проектирани от най-добрите архитекти, са построени съвсем случайно, разбира се, по проникващи схеми. И когато става пробив, то се изменя линейността и другите последователности и нещата завършват с такива неприятни събития. Ние сме тук с цел да отстраним проникването и да го запечатаме така, че да избегнем повторение.
— Но отначало трябва да възстановим реда.
Мигащият вишнево висеше във въздуха и натискаше носа на висящата от небето кола. Опиирайки се с крака в нещо невидимо, той буташе с длан возилото от бъдещето и го набутваше назад в небето, докато не се раздаде дълъг звук ХЛООООП и машината изчезна. Небето се издигаше над нас чисто и без белези. Ангелът се спусна долу и леко се приземи на пясъка около извора.
— Къде… кога… — момчето от бъдещето се бе изправило на подгъващите се крака и изтриваше с ръка изцапаната си уста. Мигащият вишнево събра вода в длани и му я протегна.
— НЕ МЕ ДОКОСВАЙ! — човекът от бъдещето рязко се дръпна. — Ти не съществуваш! Ти си само дума-ругатня от пет букви и нищо повече! Ти не можеш да съществуваш, защото в такъв случай по-висш над теб трябва да бъде…
Той затъна в противоречия и не бе в състояние да схване и смели чудовищната за него истина.
— Да, ти си Тех — каза мигащият вишнево. — Значи, трябва да разсъждаваш логично. Щом ни виждаш и знаеш, че съществуваме, следователно ние трябва да съществуваме. Ти би могъл да разкажеш на другите…