— Да разкажа на другите ли? — възмути се момчето. — Как си го представяте, да не съм мръднал нещо! Ха, да им го кажа! И да ме подложат на евтаназия!?
Мигащият вишнево поклати глава, съпровождайки движението с тъжна въздишка и повдигна счупеното оръжие на човека от бъдещето. Пръстите му пробягаха по него и то се възстанови и засвятка като ново — стана същото, каквото бе преди да го удари куршумът ми. Момъкът от бъдещето трескаво хвана ЗАПТ-а си и се дръпна. Дулото описа неголяма дъга, държейки ни под прицел.
— Е! — проскърца той със зъби и явно потисна нов пристъп на повдигане. — Сега ще ви покажа на вас!
— Избликна огън, появи се дъга, отекна ехо! Всичко изчезна, освен фойерверка, който се овиваше около мен от всички страни. Ангелите се стопиха в сребърното отражение, което израсна до самото небе, а после, на свой ред се плъзна в пробляскването на водата в езерцето.
Момчето от бъдещето хлипаше и стискаше оръжието си. Дивакът се извиваше зад камъка и кокореше диви очи. Аз гледах мястото, където бяха ангелите и усещах неприятното чувство за невъзвратима загуба.
Но те отново изникнаха! Сякаш въобще не бяха изчезвали. Мигащият вишнево щракна с пръсти и момъкът от бъдещето изчезна. Това бе съпроводено с лек звук КХХХХ.
— Каква нещастна, бурна и безмислена епоха — мигащият зелено замислено поклати глава и погледна колегата си. — И никой не би казал, че тук е преломния момент на историята! Аз мисля, че и Възраждането е тръгнало от тук, защото той ще разкаже и на други и ще се опита да ги учи. А те ще го подложат на евтаназия…
Той седна на пясъка и прокара ходещите си пръсти по голям участък, като се изхитряваше да не премине през едно място два пъти. После изследва съдържанието на дланта си.
— Четири косъмчета, парченце нокът и две капки кръв от издрасканата буза. Той не умее да управлява чувствата си. Това, май, е всичко.
Прокара показалеца на другата ръка през дланта и всичко на нея изчезна в силния зелен пламък. Останалия прах издуха.
Мигащият зелено се обърна към дивака, който бе събрал мъжеството си и стоеше изправен стиснал здраво амулета си.
— Не се бой — чух гласът на зеленомигащия, макар и думите да не съответствуваха на движението на устните.
— Разрешете ми да се боя — каза дивакът отначало с неуверен глас, който бързо укрепна. — Това е добър страх. Който го изпита и понесе един или два пъти, значи ще стане силен. Но да го преживее отново означава да стане безумен и да смущава другите.
Той протегна напред дланта си с амулета.
— Докосни моят Късмет, че да стана вожд сред своите и да им разкажа, че има и други неща в живота, освен лова и пълния търбух.
Мигащият зелено докосна талисмана. Зленото мигане се усили и сякаш започна да се усеща. После отслабна и дивакът прибра Късмета си в пазвата.
— А сега — каза весело мигащият зелено, — ние ще те върнем обратно, там където са Добрите Пирове и Късите Зими!
И щракна с пръсти — дивакът изчезна.
— Достоен предшественик на Давид — казах аз и размишлявах, че речта ми ще бъде бледа след отсечените думи на дивака. Ние губим много, боейки се да се покажем неловки или прекалено емоционални в нашето време! И ето аз стоях до водопоя до осакатения си автомобил и двамата ангели. Ангели! Един от тях внимателно почисти пясъка от следите на пребиваване на изчезналия дивак.
— Нещо не приличате много на ангели — забелязах между другото.
— Ами, опитай се ти да поддържаш реда в три континиуума… е… три измерения и да носиш при това тези нимби, крилца и… тази… хе, АРФА!
Вишневия цвят приказваше направо на езика ми и едва в края на фразата неловко премина на пронизително пискане.
— Е, разбира се, на приемите трябва да се явяваме в съответното облекло, а и работата си иска своето, особено ако си универсал и се явяваш комбинация… или еквивалент… е, с други думи, ние сме нещо като електричари, ремонтници, майстори за всичко… Едно ми е ясно, трябва да си припомня терминологията!
— Аз си мислех, че ангелите прекарват времето си във възхвала на Бога… — започнах аз.
— А какво още друго се явява честен труд? — възрази вишневият. — Но да се върнем на темата…
— А, не, искам още нещо да узная от вас!… — запротестирах. Въпросите бръмчаха в главата ми като рой оси и не знаех с кой да започна.
— И какво? — попита зеленият, докато тикаше колата ми през стената на мирозданието.
— Колко е характерно — забеляза вишневия, докато прочистваше пясъка от моето присъствие. — Любопитството на хората от тази епоха е така силно развито, че те дори забравят да се страхуват…