— Искам да знам, по какъв начин кръстовището тип детелина…
— Е, добре, слушай — предаде се зеленият, — или по-добре казано „възприемай“, а?
Той ме погледна. Аз поклатих глава. Той също поклати глава.
— Отново невярна терминология. Възприемай повече се съчетава с „не се поддавай на страха“. Така че слушай. Всеки миг е така близък към друг миг, сякаш са нарисувани на тънка пластинка, всеки на своята страна…
— Искаш да кажеш, че миналото, настоящето и бъдещето са едновременни?
Мигащият зелено въздъхна.
— Ти сам следва да си определяш понятията, момко! До това трябва да достигнеш! Миналото — настоящето — бъдещето — са едновременни! Както и да е в дейстителност, те са много близко и си взамодействуват. Така трябва да бъде. Но те си взаимодействуват, но не трябва да се смесват, защото объркването ще бъде страшно. И когато някоя маса се премества по тази схема, става проникване и резултатът е пред очите ти. Ние сме длъжни да разберем всичко, да възстановим линейността и да отбележим даденото място със знак, че да избегнем повторението.
— Отбелязвате със знак ли? — запитах. — Вие можете да прекратявате подобни неща само със знак?
— Разбира се — отвърна мигащият вишнево. — Освен ако колегата заедно с терминологията не е забравил и справочника с графичните заклинания!
— Престани да се закачаш — протестира зеленият. — На преквилификационните курсове те изпреварих по точки.
— Така е, на цели три бала! — отби удара вишневия. — Но като ти се наложи да се подмазваш на Писарите…
Зеленият изведнъж си спомни за присъствието ми и деликатно се изкашля в леко изцапаната си ръка.
— Ти за какво питаше?
Целият беше внимание.
— За знака — напомних аз.
— Ах, да — изрече небрежно. — Всеки знак се явява заместител на нещо, на дума, действие или функция. Ние използуваме трисекторен символ на творение.
Той замълча, но веднага забеляза, че чакам с нетърпение обяснението.
— Хм… — устните му се размърдаха и аз реших, че той ще поеме в галоп през поредния списък на термини. Накрая лицето му просветна и произнесе полувъпросително:
— Троица?
— Троица ли? Като в църквата?
— Да — съгласи се зарадвано. — Това май за теб е по-известно…
Но движението на устните не се превърнаха в познат за мен звук.
— Троица — каза отново и кимна. — По такъв начин ние изправяме линейността, запечатваме необходимото място с този знак и вградената в него функция надеждно го защитава!
Той завърши обяснението си в мажорен тон.
— А сега твоята кола — радостно обяви вишневия и двамата дружно пробутаха автомобила през нещо.
Аз се почувствувах в известна степен самотен, когато чух продължителното „хлооооп“ и видях, как изчезва. Вълните на напрегнатост се протегнаха от него към мен, докато се движеше.
— Следва твоя ред… — пръстите на мигащият вишнево се приготвиха за щракане.
— Почакайте! Почакайте! — протегнах напред ръка. — Почакайте само минутка!
Те си размениха търпеливи погледи.
— Да? — каза вишневият.
— Защо ЗАПТ-а на онзи от бъдещето не ми направи нищо? А дивакът ни рани и двамата?
Това бе само първият от поредицата милиони въпроси, шаващи в главата ми.
— А, това ли — произнесе вишневият. — Защото лъка и стрелите са изобретени преди вашата поява на бял свят. Вашето оръжие е безполезно срещо дивака, докато той би могъл да ви убие. А ти би могъл да убиеш момъка от бъдещето, докато, той, бедничкия, не би могъл нищо да ви стори. Ясно ли е?
— А-а — казах тъпо. — Да. Разбрах. Но тогава… а…
Усетих, че лицето ми се вкамени от благоговеен ужас.
— Вие двамата сте наистина ангели?
— АНГЕЛИ сме! — отгооворът прокънтя, като ехо на далечен гръм.
— И действително заставате пред лика Господен?
— ДЕЙСТВЕТЕЛНО ЗАСТАВАМЕ ПРЕД ЛИК ГОСПОДЕН! — множество гласове подеха ехото по хълмовете. Сиянието на лицата им ме накара да замижа. Те повече не бяхя мои съвременници. Те бяха извън времето.
— И действително сте Го виждали в цялата Му слава?
— В ЦЯЛАТА МУ СЛАВА! — като че ли множество небесни обитатели потвърди отговора, а на тези двамата не можех повече да гледам — така ярко сияеха фигурите им и ликовете им.
— И ви е докосвал с Божествените Си Ръце?
— С БОЖЕСТВЕНИТЕ СИ РЪЦЕ! — утренните звезди се присъединиха към хора с безвучни гласове на чиста радост.
— Тогава… Тогава… — задъхах се от вълнение, закривайки с длан очите си, — позволете ми да Ви докосна!
— НЕ БИВА!
Тези думи ме върнаха обратно на тъжната пясъчна повърхност до тъмната пробляскваща вода.