— Невероятно! — промърмори сам на себе си Джак и се усмихна широко. Дори сега, след толкова много време, морето намираше начини да го изненада.
— Какво има, Джак? — веднага прозвуча глас в слушалката.
Намръщи се и тихомълком наруга микрофона, закрепен на ларинкса му. Дори на четиристотин и петдесет метра дълбочина не можеше да се изолира от света горе.
— Нищо, Лиза — отговори той. — Просто се възхищавам на гледката.
— Как се държи новата подводница?
— Безупречно. Получаваш ли данните от биосензора? — попита Джак и докосна клипса върху меката част на ухото си. Лазерният спектрометър, вграден в него, непрекъснато следеше нивото на кръвните газове.
Д-р Лиза Къмингс бе спечелила стипендия от Националната научна фондация за изучаване на влиянието на работата в големи дълбочини върху психиката.
— Дишане, температура, налягане в кабината, приток на кислород, баласт, филтри за въглероден двуокис. При мен всичко изглежда в нормата. Някакви признаци за сеизмична активност?
— Не. Всичко е спокойно.
Преди два часа, тъкмо когато Джак започна потапянето с „Наутилус“, геологът Чарли Мълиър бе засякъл странни сеизмични сигнали — хармонични вибрации, минаващи през дълбоководния планински масив. С оглед на безопасността той бе настоял Джак да се върне горе.
— Ела да гледаш затъмнението — каза по радиото Чарли със силния си ямайски акцент. — Страхотно е, човече. И утре можеш да се гмурнеш.
Джак бе отказал. Затъмнението не го интересуваше. Ако трусовете се засилеха, винаги можеше да се върне на повърхността. Но по време на дългото спускане странните сеизмични сигнали отшумяха. В гласа на Чарли вече нямаше тревожни нотки.
Джак докосна микрофона на гърлото си.
— Какво, престанахте ли да се тормозите там горе?
Настъпи пауза, последвана от колебливо „Да“. Джак си представи как русата докторка завърта очи нагоре.
— Благодаря, Лиза. Изключвам се. Искам време за себе си — и махна клипса от ухото си.
Това бе малка победа. Останалата част от биосензорната система щеше да продължи да докладва за състоянието на подводницата, но не и за неговото собствено. Най-сетне мъничко се изолира от света горе. Точно това му харесваше най-много при потапянията. Изолацията, спокойствието, тишината. Това бе единствената възможност. Тук, дълбоко под повърхността, миналото не можеше да го преследва.
Високоговорителите на подводницата изпълваха тясното пространство със странните шумове на океанското дъно — истински хор от тайнствени ритми, цвъртене и високочестотно писукане. Сякаш слушаше звуци от някаква чужда планета.
Заобикаляше го свят, смъртоносен за обитателите на повърхността — безкраен мрак, смазващо налягане, токсични води. Но животът бе намерил начин да се установи и тук, поглъщайки вместо слънчевата светлина отровните облаци водороден сулфид, който бликаше от отворите, наречени шеговито „черните пушачи“.
В момента тъкмо минаваше покрай един от тези отвори. Това бе висока тридесет метра тръба, която бълваше тъмни облаци богата на минерали гореща вода. Докато подводницата се плъзгаше, реактивните дюзи раздвижиха белите облаци бактерии и създадоха миниатюрен вихър. Тези микроорганизми бяха в основата на живота тук — микроскопични реактори, които преобразуваха водородния сулфид в енергия.
Джак заобиколи комина отдалеч. Въпреки това външните датчици отчетоха бързо повишаване на температурата. При самите отвори можеше да се отчете температура до седемстотин градуса по Фаренхайт — повече от достатъчна, за да го свари в малката му подводница.
— Джак? — разнесе се отново в ухото му разтревоженият глас на лекарката на екипа.
Сигурно бе забелязала промените в температурата.
— Просто пушач. Спокойно — отговори той.
С помощта на педалите прекара миниподводницата покрай комина и продължи плавно да се спуска, следвайки дъното на падината. Макар че животът долу направо го очароваше, имаше по-важна цел от съзерцаването на гледката.
През последната година той и екипът на „Дийп фатъм“4 търсеха останките на „Кочи Мару“ — японски товарен кораб, потопен по време на Втората световна война.
Според товарителницата, до която бяха успели да се доберат след дълги проучвания, корабът бе натоварен с голямо количество златни кюлчета — трофеи от войната. С изучаването на навигационните и метеорологичните карти Джак бе успял да стесни периметъра на търсене до участък с площ десет квадратни морски мили5 в района на Централния Тихоокеански масив.
Това бе изстрел с далечен прицел, залог, който след година къртовска работа започваше да изглежда губещ. До вчера, когато хидролокаторът показа подозрителна сянка върху океанското дъно.