— Платина ли? Тук?
— Ъхъ. Водолазите успели да извадят една част. Платината станала един от основните износни суровини на острова по време на японската окупация.
— Странно. — Джак се загледа във водата.
— Всъщност неотдавна покрай източния бряг на остров Накапф бяха открити още мегалити — тя посочи един остров, който едва се виждаше на хоризонта на изток. — Потънало каменно селище, наречено Канинф Намкхет. Преданията на местните жители са известни от десетилетия, но водолазите го преоткриха едва през последните пет години.
Джипът напусна моста с подскок, който разтърси бъбреците им, и продължи по крайбрежния път, обикалящ малкия остров. Карън увеличи скоростта. Скоро излязоха от сенките и се озоваха под слънчевите лъчи на южното крайбрежие Пред тях и отдолу се появиха руините на Нан Мадол.
Поразен от гледката, Джак свали картата, която изучаваше. Далеч навътре в плиткото море се простираха стотици изкуствени островчета. Сградите и укрепленията бяха изградени изцяло от базалтови греди и плочи, напомнящи грубите къщи от неодялани дървета в Америка. Цялото място бе оградено от гигантска дига, построена също от базалт.
— Невероятно — каза той. — Сега разбирам защо го наричат Тихоокеанската Венеция.
Древният град се простираше на повече от шестнадесет квадратни километра. Пресичащите се канали свързваха отделните му райони. Беше обрасъл с гъсти горички от мангрови дървета. Камъните проблясваха на слънчевата светлина, отразявайки лъчите с кварцовите съставки в базалта.
— Сравняват го с построяването на Великата китайска стена — каза Карън. — Построили са целия град върху кораловия риф, като са издълбали каналите в самия него. Съществува и огромна система от тунели, която свързва отделните островчета. Добре че земетресенията в деня на затъмнението не са били толкова силни тук. Би било голяма трагедия да се изгуби това място.
Джак се взираше, все още невярващ на очите си.
— Но той е огромен!
Карън кимна и преодоля последните завои преди началото на града.
— Това е поредната загадка. Защо е толкова голям? За да може да съществува, такъв град се нуждае от население, десетократно надвишаващо сегашния брой жители на острова — при това на площ, която е тридесет пъти по-голяма.
— Още едно доказателство за изчезналия континент ли?
— Може би. — Карън зави към мястото за паркиране пред руините, спря под сянката на голямо мангрово дърво и изключи мотора. След това се обърна назад към Мваху: — Ти каза, че това място е свещено за твоя народ. Преди да продължим, искам да разбера защо.
Мваху дълго време гледа навън, без да каже нищо. Когато накрая отвори уста, заговори бавно, сякаш думите му причиняваха болка:
— Това е последният дом на нашия древен учител Хорон-ко. Той дошъл тук, за да умре.
— Кога е станало това? Преди колко време? Мваху се обърна към Карън и Джак.
— Много, много отдавна.
— Но защо е дошъл точно тук? — продължи да настоява Карън.
— Защото собственият му дом бил унищожен.
— Собственият му дом ли?
Мваху отново не изглеждаше склонен да отговори. Гласът му премина в шепот.
— Той дошъл от Катуа Рейди. При тези думи Карън ахна.
— Какво има? — съвсем объркан, попита Джак.
— Според митовете — обясни тя — Катуа Рейди е мястото, откъдето пристигнали двамата братя магьосници, помогнали да се построи Нан Мадол.
Джак се намръщи.
— И смята, че учителят му бил един от онези катуани?
— Така изглежда. — Тя отново се обърна към островитянина: — На какво е учил прадедите ти Хорон-ко?
— Той учи много неща. Най-много той учи нас да пазим свещените места. Той ни казва къде са те. Знание минава от баща на син. Забранено разказва. Той казва никой не трябва отваря сърце на стари места. — Мваху впи поглед в Карън.
Тя игнорира обвинението в очите му и започна да мисли на глас:
— Тайна секта, призована да пази безбройните тихоокеански мегалити… — Обърна се отново към Мваху: — Казваш, че Хорон-ко е умрял тук.
Той кимна.
— Тук ли е бил погребан?
Той кимна отново и обърна глава към наводнените руини на Нан Мадол.
— Ще ви заведа. Но ние трябва напуснем преди нощта.
— Защо? — попита Джак.
— Суеверие, свързано с руините — обясни Карън. — Вярва се, че ако някой посрещне нощта тук, няма да доживее до следващия ден.
— Страхотно — промърмори Миюки и хвърли поглед към залязващото слънце.
— Това е само мит — каза Карън.
Всички погледи се обърнаха към Мваху. Той бавно поклати глава.
17:45.
База „Нептун“, Централен Пасифик