— Страхотно — обади се Джак.
Минаха покрай още един вход, пазен от огромен базалтов блок. Карън обясни:
— Това е един от входовете към мрежата от подземни тунели. Проходите още не са изследвани напълно и се смятат за връх на инженерното майсторство. По-нататък на запад има още едно островче, наречено Даронг, с изкуствено езеро. На дъното му има подводен тунел, който води до ръба на рифа. Така рибата може да стига до езерото и да бъде ловена на място.
— Невероятно!
Джак натисна греблото и насочи кануто встрани от замъка. Мваху продължаваше към другите открити части на града. Носеха се над кораловия риф, пълен с анемонии и пъстроцветни риби.
Оттук ясно се виждаше дигата от базалтови греди и плочи. Високите монолити мълчаливо се вглеждаха в океана като някакви древни стражи. От време на време се виждаха тесни отвори — порти към откритото море.
След няколко минути отново навлязоха в лабиринта от островчета. Не след дълго Карън се озова в тесен канал, чиито стени бяха отрупани с малки розови и сини цветчета. Вдъхна дълбоко.
Силен плясък отвлече вниманието й.
— Пчели — предупреди я Джак. Карън се усмихна.
— Остави ги на мира и те няма да те закачат. — Усети нещо да пълзи по ръката и, подскочи уплашено… и разбра, че Джак я гъделичка с дълъг стрък изсъхнала трева. — Много смешно! — намръщи му се тя.
Той хвърли тревата с възможно най-невинното изражение на лицето си.
Карън отново се обърна напред, поставила греблото на коленете си. Изглежда Джак най-сетне излизаше от шока, в който бе изпаднал.
Гласът му този път прозвуча малко по-сериозно:
— Имаш ли някаква представа накъде ни мъкне нашият приятел?
Тя измъкна картата си и я разтвори. Огледа островчетата наоколо и се наведе над картата. — Хмм… — Какво?
— Мога да предположа накъде сме тръгнали. Недалеч оттук има едно свещено място — тя вдигна поглед, докато завиваха покрай една висока стена.
Пред тях се появи огромен остров, по-голям дори от Нан Довас. Но вместо един замък, върху него се издигаше обширен комплекс от сгради и порутени стени.
Мваху насочи кануто си към брега.
— Пан Кадира — каза Карън. — „Забраненият град“ на Нан Мадол.
— Защо забранен? — попита Джак.
— Никой не може да обясни. Името се предава от поколение на поколение.
Джак насочи лодката към брега и спря до другото кану.
— Изглежда скоро ще разберем.
Задържа кануто, докато Карън слезе на сушата. Когато тя се присъедини към Миюки и Мваху, Джак привърза двете лодки към стеблото на едно самотно мангрово дърво.
— Оттук — тихо каза Мваху.
Погледът му се стрелкаше към дълбоките сенки, докато ги водеше по тясната пътека през гъстата растителност към големия засводен вход.
Зад портата се разкри широк каменен площад. В цепна, тините бяха пробили треви и цветя. От лявата им страна лежаха останките от старите крепостни стени. Отдясно се издигаха двуетажни сгради с тесни входове и мънички прозорци. А пред тях, като разрязваше площада на две, се простираше тесен канал — изкуствена пукнатина с широк мост отгоре.
— Ама че горещина! — изсумтя Миюки, изтри лицето си с носна кърпа и извади малко чадърче.
Понпей бе известен с честите си валежи, но този ден на небето не се бе появило нито едно облаче. Миюки разтвори чадъра си и се скри под сянката му.
Всички заедно прекосиха площада.
На Карън й се искаше да разгледа наоколо, но Мваху продължаваше целеустремено напред, без да поглежда около себе си. Поведе ги през моста към високата сграда на отсрещната страна на площада. Извисяваше се поне на дванадесет метра над площада и от централната й част продължаваха две ниски странични крила.
Карън пристъпи до Мваху.
— Това ли е гробницата на Хорон-ко?
Мваху не отговори. Направи неопределен жест да запазят мълчание. Когато стигна до широкия вход на централната част, той спря и склони глава. Устните му безмълвно зашепнаха нещо.
Карън и останалите чакаха.
След като приключи, Мваху пое дълбоко дъх и ги поведе навътре. Карън го следваше по петите.
Преддверието бе тъмно и освежаващо хладно. Карън се изненада колко чист беше въздухът тук. Само слаб дъх на сол и влага. Късият проход водеше към обширна камера. Звуците от стъпките им отекваха някъде далеч над главите им. Карън разрови в торбата си и измъкна малкото фенерче писалка. Тънкият лъч проряза мрака и освети празните стени и тавана.
Базалт и пак базалт. Никакви кристали, никакви признаци за надписи.
Мваху й се намръщи, но продължи да ги води нататък.