Карън бе потресена.
— Изумително. Ето как са се „носели“ по въздуха камъните.
— На мен ми прилича на чиста магия, дума да няма. Миюки посочи към вътрешността на камъка.
Карън се наведе, докато Джак отместваше капака до края. Отвътре в олтара имаше издълбана ниша, облицована с блестящ метал. Карън го докосна.
— Платина. Джак кимна.
— Точно както в разказа ти за платинените ковчези, открити от японците на дъното на океана по време на войната. Карън кимна.
— Но този ковчег не е празен. Вътре лежаха човешки кости.
— Хорон-ко — прошепна Мваху до рамото на Карън.
Карън огледа останките. По костите бяха полепнали няколко парченца прогнил плат, но онова, което привлече вниманието й, бе обкованата с платина книга в костеливата ръка на погребания.
Внимателно посегна към нея.
— Не! — извика Мваху.
Карън не можеше да се сдържи. Сграбчи книгата и я вдигна.
От докосването костите на пръстите се разпаднаха на прах. След това, подобно на плочки на домино, останалата част от скелета също започна да се разпада. Гръдният кош хлътна, бедрените кости и тазът се раздробиха, черепът се натроши на малки парченца. Не след дълго от скелета не остана нищо.
— От пръст сме направени и на пръст ще станем — промърмори Джак.
Карън държеше платинената книга в ръцете си, потресена от собственото си безразсъдство и оскверняването на гроба.
Зад нея Мваху зарида.
— Обречени сме! — изстена той.
Сякаш в потвърждение на думите му първият куршум уцели базалтовия олтар и парченца скала ужилиха лицето на Карън.
18:45.
„Гибралтар“, Филипинско море
Адмирал Марк Хюстън се изкачи през петте нива към мостика на „Гибралтар“. Пътуваха с пълна пара от Гуам, където преди два дни бяха оставили цивилния екип от АКБД и останките от Еър Форс 1. Там също „Гибралтар“ бе попълнен с обичайното си въоръжение — четиридесет и два хеликоптера „Сий Найт“ и „Кобра“, пет изтребителя бомбардировачи „Хариър“, както и десантни амфибии. Всичко необходимо за безопасното дебаркиране на морските пехотинци на Окинава и за осигуряване на допълнителна защита на острова.
Новините от региона ставаха по-лоши с всеки изминал час. Очевидно китайските военноморски и военновъздушни сили бяха твърдо решени на всяка цена да задържат Тайван.
Хюстън мина през заключващата се с шифър врата и поклати глава. „Пълно безумие! Нека китайците да си задържат проклетия остров.“ Беше прочел докладите на разузнаването за съглашението, подписано между лидерите на Тайпе и Пекин. По нищо не се различаваше от съглашението, прието при присъединяването на Хонконг и Макао. Както обикновено, всичко щеше да опре до бизнеса. Също както в Хонконг, китайците нямаха никакъв интерес да отслабват икономическата база на Тайван.
Въпреки това можеше да разбере позицията на държавната администрация. Президентът Бишоп беше убит. Независимо дали висшите кръгове в Пекин знаеха за заговора или не, престъплението не можеше да остане безнаказано.
Когато разбра за ескалиращия конфликт, Хюстън сам предложи да остане на борда и да продължи към фронта. Там имаше нужда от по-спокойни глави. Трябваше да огледа обстановката и да даде препоръките си на Съвета на началник-щабовете на Въоръжените сили.
Изкачи последната стълба и стъпи на мостика на „Гибралтар“. Коленете му протестираха от болка. Около навигационното оборудване, картите и комуникационните възли се тълпяха заети хора.
— Адмиралът на мостика! — извика мичманът.
Всички се обърнаха към него. Направи им знак да продължат работата си. Капналият от умора капитан Бренинг излезе от кабината си. Изглеждаше така, сякаш през последните три дни бе спал не повече от час.
— Мога ли да ви помогна, сър?
— Извинявайте, че ви обезпокоих. Просто дойдох да се по разтъпча. Как вървят нещата?
— Чудесно, сър. Намираме се на тридесет и шест часа път и сме готови.
— Отлично.
Капитанът кимна към кърмата.
— Сър, командирът на морските пехотинци уточнява дебаркирането. Мога да го уведомя, че сте тук.
— Не е нужно.
Хюстън се загледа през зеленикавите стъкла на мостика. Навън валеше. Дъждът не бе спрял през целия ден и мъглите скриваха хоризонта. След като бе стоял в каютата от сутринта, уточнявайки различни подробности с Вашингтон, основната причина, поради която се качи тук, бе да види слънцето. Беше си помислил, че така поне ще успее да се разведри и да прогони мрачните си мисли. Но вместо това усети как тежестта в гърдите му се усилва. Колко души щяха да умрат през следващите няколко дни?
Лейтенантът при свързочната станция свали слушалките си и се обърна към капитана.