А сега тази стрелба и експлозията. Карън опря юмрук в гърлото си, като се молеше Джак да е добре.
Мваху бе приклекнал напред в ниския тунел. Малкият и фенер беше в ръцете му. Той бе единственият им източник на светлина.
— Продължавай — с треперещ глас каза Миюки. — С нищо не можем да помогнем на Джак.
Мваху кимна. Карън ги последва.
Тунелите бяха издълбани в самия коралов риф. Стените и таванът бяха груби и неравни и трябваше да внимават да не се наранят. Единствено подът бе гладък, изтрит през вековете от краката на минаващите и от течащата от време на вреле вода. В каналите все още имаше локви — леденостудени и хлъзгави от водораслите.
— Още малко — обеща Мваху.
Карън се надяваше да е така. Макар и в безопасност, тя се чувстваше безпомощна и сякаш попаднала в капан. Струваше й се, че с всяка измината стъпка изоставя Джак в лапите на бандата убийци сред развалините. Ако не й бяха конфискували пистолета в Япония…
Мваху стигна до един завой и им направи знак.
— Вижте!
Карън и Миюки го настигнаха. Отворът се намираше малко зад завоя. Въпреки че слънцето беше вече залязло, навън все още бе по-светло, отколкото в мрачните тунели. Забързаха към изхода.
Карън със закъснение усети опасността.
— Чакайте!
Миюки и Мваху вече бяха излезли отвън. Карън побърза да ги настигне. Посочи фенерчето в ръката на Мваху.
— Изключи го!
Той изумено погледна фенерчето, сякаш държеше отровна змия, и го пусна.
Карън се наведе, напипа фенерчето и го изключи. Изправи се и се огледа наоколо. Бяха излезли от ниска базалтова постройка недалеч от брега на остров Темвен. Всъщност каменният кей, където бяха наели канутата, се намираше на не повече от петдесетина метра от тях.
Дали ги бяха забелязали? Дали току-що не бяха провалили опита на Джак да ги спаси?
Отговорът не закъсня. Карън чу звука на приближаващ джет. Някой идваше да провери какво става. Прецени разстоянието до изхода към брега. Убийците вече бяха нащрек и знаеха накъде ще се насочат. Но какво друго им оставаше?
Затвори очи, взе решение и включи отново фенерчето.
— Къде отиваш? — обади се Миюки.
— Знаят, че ще се опитаме да излезем през портата. Но ако тръгна с фенерчето натам — Карън посочи обратната посока, ще им се наложи да ме последват.
— Карън…
Тя се протегна и хвана приятелката си за рамото.
— Върви. Аз те насадих във всичко това. И аз ще те измъкна.
— Не ми пука кой ме е насадил.
— На мен пък ми пука. — Ревът на двигателя приближаваше. — Вървете!
Карън отстъпи назад и скочи в канала, като държеше фенерчето високо над главата си. Водата тук беше съвсем плитка и едва стигаше до кръста й. Опита се да ходи, а след това заплува колкото се може по-далеч от портата. Чу зад себе си плясъците, когато Миюки и Мваху също скочиха във водата и поеха към изхода.
Останала сама, Карън плуваше в мътната вода, като се мъчеше да увеличи разстоянието между себе си и останалите. Скоро изгуби от поглед изхода. Заобикаляха я само тъмни стени.
Но не беше напълно сама.
Чу рева на джета, който се носеше право към нея.
21:27
Дейвид седеше в джета зад Джефрис. Стисна зъби и мислено изруга. Къркланд се опитваше да го направи на глупак.
Малко след експлозията му се обади лейтенант Джефрис. Дейвид почти беше забравил, че го е пратил да огледа мястото, където Къркланд се криеше отначало. Лейтенантът докладва, че няма и следа от други хора.
Тази новина го озадачи. Къде беше успял да ги замъкне? В края на краищата главната му цел бе да отвлече канадската антроположка и да и отнеме образеца от кристала. Обхванат от подозрения, нареди на Джефрис да дойде да го вземе. Двамата щяха да претърсят околните островчета. Спътниците на Джак трябваше да бъдат все някъде.
Беше чист късмет, че успя да ги засече. Тъкмо слагаше очилата си за нощно виждане, когато забеляза светлинка недалеч от брега, на около четиристотин метра от тях. Веднага разбра какво означава това. Беше чел за подземните проходи.
Докато Джак отвличаше вниманието му, останалите почти се бяха измъкнали от капана. Но Къркланд се провали, помисли си със задоволство Дейвид. Саможертвата му не постигна нищо.
Докато двамата с Джефрис се носеха през руините, Дейвид свали пушката си. Целта бе в обсега и. Светлината изгасна за миг, но след това се появи отново.
— Движи се обратно на изхода! — извика му Джефрис.
— Виждам. Продължавай след тях. Сигурно се опитват да стигнат до друг тунел. Трябва да ги настигнем, преди да се скрият.
Джефрис кимна, завъртя рязко джета и се понесе към целта. Караха на зигзаг сред лабиринта от островчета. Дейвид се държеше здраво за кръста на лейтенанта, опрял пушката си на рамо. На острите завои вълните под плъзгачите на джета се удряха в стените и се стоварваха обратно отгоре му. Той не обръщаше внимание на пръските.