Докато мърдаше и риташе с крака, дробовете също започнаха да го болят. Пренебрегна и тази болка.
Протегна ръка напред и докосна камък. Обзе го паника. Трескаво затърси и с двете си длани. Пътят му напред бе блокиран от каменна стена. Заблъска се в нея и издиша малко въздух, преди да си наложи да се успокои. Паниката бе най-лошият враг на гмуркача.
Опипа стените и откри, че отворът се намира вдясно от него. Бе стигнал до завой. Продължи напред.
Макар и облекчен, започна да се тревожи. Колко дълъг беше този тунел? Остров Даронг се намираше само на тридесет метра от края на рифа, но ако имаше и други завои, какво разстояние щеше да му се наложи да преплува?
Въздухът му вече привършваше. Изтощителните часове, прекарани в игра на котка и мишка, си взимаха своето. Крайниците му се нуждаеха от още кислород. Пред очите му започнаха да играят искри. Сигурен признак за изчерпване на кислорода.
Джак забърза напред, като се мъчеше да не позволи на паниката съвсем да го овладее. Движеше се бързо, но внимателно. Тунелът направи още два завоя.
Белите му дробове започнаха да се свиват болезнено. Знаеше, че накрая рефлексите му ще вземат връх и ще го накарат да си поеме дъх. Но сред пълната тъмнина, без никаква представа още колко път му остава, не можеше да направи нищо друго, освен да потисне инстинкта.
Главата му започна да пулсира. Светлинките пред очите му се завъртяха в многоцветни вихри.
С мисълта, че е на ръба на удавянето, предпазливо издиша. Това даде на тялото му фалшивото усещане, че всеки момент ще поеме дъх. Дробовете му се отпуснаха. Номерът му осигури още малко време.
Продължи напред, като издиша още малко.
Но следващият опит не мина. Дробовете му бяха почти празни. Тялото му неистово се нуждаеше от кислород.
Джак напрегна очи, опитвайки се да разбере колко далеч се намира изходът. От всички страни го заобикаляше единствено мрак. Нямаше никакъв намек, че тунелът ще свърши.
Знаеше, че е обречен.
Размърда ръце, но нямаше сили. Пръстите му се забиха в скалата.
Тогава пред него проблесна светлина. Истинска ли беше? Или предсмъртна халюцинация?
Насили натежалите си крайници да се размърдат.
Чу някъде зад себе си приглушена експлозия. Звукът завибрира в костите му. Озърна се през рамо точно когато го настигна ударната вълна. Водният поток го понесе напред, завъртя го и го блъскаше в стените. Водата напълни носа му. Издуха я с последните остатъци от въздух. Размаха сляпо ръце. Отне му около секунда, преди да разбере, че не докосва стените.
Беше извън тунела!
Насочи се към повърхността. Имаше нужда единствено от въздух…
Видя горе светлините на звездите… и луната!
Като риташе и се извиваше, с всички сили се помъчи да изплува. Пръстите му пробиха повърхността в мига, когато дробовете му най-сетне отказаха и през устата и носа му нахлу солена вода. Задави се и пое дъх. Тялото му се разтърси, опитвайки се да изхвърли водата.
В следващия момент някой го сграбчи за косата и измъкна главата му вън от водата. Към въздуха, към светлината Джак отвори очи. Луната се бе спуснала до океана. Ярък ослепителен кръг. Обърна се… или беше обърнат.
— Разкарай този фенер от лицето му! Заобиколиха го гласове. Познати гласове. Гласовете на мъртвите.
Някаква черна фигура се наведе над него. Стар приятел, дошъл да го отведе. Протегна немощно ръка напред, докато мракът го обгръщаше. Прошепна наум името на приятеля си: „Чарли…“
23:05
— Ще се оправи ли? — попита Лиза.
Чарли издърпа отпуснатото тяло на Джак на понтонната лодка.
— Ти си докторът, ти ще ми кажеш.
Той обърна Джак, смъкна от гърба му пълната с вода раница и натисна гръдния му кош. Джак се разкашля и повърна морска вода.
— Е, поне диша. — Лиза се наведе над него. — Трябва да то закараме на „Фатъм“. Нуждае се от кислород.
Робърт, който стоеше на кърмата, запали двигателя. Лодката се завъртя и се понесе към чакащия кораб. „Дийп фатъм“ бе хвърлил котва недалеч от залива. Два полицейски катера патрулираха напред-назад покрай руините.
Малко по-рано Чарли бе изгубил половината от вечерта, за да убеди местните власти да му помогнат в търсенето на Джак и спътниците му. Никой не искаше да го изслуша и настояваха да изчака до сутринта. Тогава се получи онова паническо обаждане от професор Накано за нападение над групата им в Нан Мадол. Вече мотивирани, полицаите пристигнаха с „Дийп фатъм“ на мястото, но то вече бе пусто.
Очевидно групата на Спенглър е била предупредена предварително, защото в мига, когато влязоха в залива, силен взрив вдигна във въздуха едно от малките островчета. Чарли, който бе заел позиция на кърмата, веднага се насочи към руините. Все пак трябваше да има някаква причина за експлозията.