Експлозивите избухнаха. Усети всеки взрив като ритник от муле. Голямо парче базалт прелетя покрай него и отскочи от дъното.
Скоростта му намаля за секунди, след като бутилката остана празна. Заплува, като работеше с все сили с краката, за да се отдалечи колкото се може по-далеч. Накрая когато дробовете му не издържаха, пусна празната бутилка и се отблъсна нагоре към повърхността.
Над него водите вече не бяха мастиленосини, а тъмен аквамарин. Слънцето изгряваше.
Гребеше към слабата светлина и вдъхна дълбоко, когато главата му най-сетне се показа на повърхността. Счупеното му ребро протестираше с всяко вдишване, но вкусът на свежия въздух притъпяваше болката.
Утрото бе мъгливо и предвещаваше дъжд. На седемдесет метра от него водата все още бълбукаше около катера. Сякаш корабчето плаваше в котел с вряща вода. Докато гледаше, последната експлозия стигна до повърхността и вдигна истински гейзер високо във въздуха.
В далечината ревяха многобройните сирени на полицейските катери. Дизеловият двигател на катера на Спенглър изрева. Носът му се вдигна нагоре и той се понесе напред.
Джак можеше само да гледа. Чувстваше се безсилен. Усети горчилката на поражението.
Беше оцелял, но бе загубил Карън. И независимо от думите й, не и оставаше още много живот. Щом добиеха от нея онова, което им трябваше, щяха да я елиминират.
Близо до брега катерът набра скорост и изчезна зад скалите на остров Накапф.
Докато гледаше след него, заваля дъжд. Обърна се по корем и бавно заплува към „Дийп фатъм“.
08:46.
Недалеч от атола Пинджелап
Дейвид стоеше в Лоцманската кабина на катера. Дъждът шибаше яростно стъклото. Бурята се засилваше, но на него не му пукаше. Дъждът и лошото време му бяха помогнали още веднъж да избяга. Скрити в тежката сутрешна мъгла, за трите часа след бягството на Джак бяха успели да се отдалечат на повече от осемдесет километра от остров Понпей.
На север се виждаше малкият атол Пинджелап. Хората му прехвърляха екипировката в надуваемата лодка на катера. След като свършеха, щяха да вземат пленницата, да напуснат катера и да се скрият на брега. Хеликоптерът за евакуиране вече пътуваше насам.
Слушаше по засекретената линия как Ружиков продължава да му трие сол на главата. Мисията не само че се оказа пълен провал, но и бе проведена некадърно и уличаваше американското правителство. Посолството в Понпей вече вреше и кипеше, към властите летяха уверения, че върху виновниците ще бъде стоварена цялата сила на закона. Посланикът категорично отричаше да знае за хората на Дейвид и какво са вършили в Нан Мадол. Сметките на някои ключови понпейски служители набъбнаха. Дейвид знаеше, че не съществува проблем или недоразумение, което не може да не изчезне, ако пожертваш достатъчно пари в брой. До утре всички доказателства за участието на Съединените щати щяха да потънат.
— Имам си достатъчно проблеми с войната — завърши тирадата си Ружиков. — Не ми е до замазване на лайната след вас, командир.
— Да, сър, но Джак Къркланд…
— В доклада ви пише черно на бяло, че сте го елиминирал. — Така се надяваме. — Дейвид си спомни кипящата вода която подхвърляше и люлееше кораба. Няма начин Джак да е оцелял, помисли си той с присвити очи. Но не можеше да бъде напълно сигурен. Копелето имаше повече животи и от някоя проклета котка. — Но остава екипажът му, сър. Смятаме, че кристалът е у тях.
— Това вече не е важно. Учените са успели да вземат проба. В момента я изследват и първоначалните данни са повече от интересни. Но което е по-важно, Кортес смята, че разчитането на надписа върху обелиска може да ускори изследването. Така че забравете за кристала. Основен приоритет на мисията ви е да закарате антроположката в базата „Нептун“.
Дейвид стисна юмруци.
— Слушам, сър.
— След това ще помогнете на флотския екип да измъкнат обелиска и да го докарат в Щатите. Едва тогава ще ви се даде право да довършите останалите неща. — Бившият морски пехотинец едва удържаше гневното си избухване.
По лицето на Дейвид сякаш плъзнаха пламъци. Никога досега не се беше случвало да бъде руган от шефа на ЦРУ. Имаше трима мъртви и един тежко ранен. Мисията щеше да бъде огромна черна точка в досието му.
— Чувате ли ме, командир Спенглър?
Дейвид беше престанал да слуша, обладан от гняв и срам.