Лейтенантът кимна и му подаде ръка тъкмо когато зави сирена. Двамата замръзнаха. Радарно предупреждение. Приближаваше ракета.
Хюстън я чу. Свистящ рев.
Лейтенантът го сграбчи за здравата ръка с намерение да го завлече до най-близкия люк. Той се освободи. — Отдалечава се.
И наистина високо в нощното небе се появи огнена опашка, насочваща се на север от кораба.
— М-11 — отбеляза Хюстън и тръгна към десния борд, следван плътно от лейтенанта.
Докато я гледаха, към нея се присъедини втора… после трета. Новите ракети идваха от запад, откъм Китай. Макар и изстреляни от различни места, Хюстън можеше да познае целта им. Окинава се намираше точно срещу тях.
— О, Господи…
— Какво има?
От североизток в представлението се включиха нови фойерверки. Дузина насрещни огнени езици пронизаха нощта.
Ято „Пейтриът II“ се стрелнаха в небето като увеселителни ракети на Четвърти юли.
Една от китайските ракети бе улучена. Огнената й дъга се прекъсна и започна да пада надолу. Но другите две продължиха по курса си и изчезнаха зад тъмния хоризонт.
— Какво става? — попита лейтенантът.
Хюстън не отговори, а продължи да се взира.
Отначало нямаше никакъв звук. Само взрив от светлина, сякаш самото слънце бе експлодирало зад хоризонта.
Лейтенантът отстъпи назад.
Над водата се понесе нисък рев като от буря под морето. На хоризонта светлината се стовари върху самата себе си и образува два нажежени облака, спрели до ръба на света. Бавно, много бавно те започнаха да се издигат нагоре, избутвани от огнени стъбла. От сърцевината на двата казана засияха ярки нюанси — огненооранжево, пурпурно, тъмнорозово.
Хюстън затвори очи.
Дори от толкова голямо разстояние ударната вълна блъсна „Хикмън“ като чук и изпари адмирала от палубата, преди да успее да довърши молитвата си.
06:04.
„Наутилус“
Облечен в неопренов костюм, Джак се спусна в „Наутилус“, който се поклащаше на вълните зад кърмата на кораба. Намести се на пилотското кресло и направи последна проверка на системите.
Знаеше, че сигурно не бе нужно да го прави, а и времето го притискаше, но рутината на действията му помагаше да се успокои. Нямаше да се провали. Не трябваше да се проваля.
През цялата нощ, докато „Дийп фатъм“ се носеше на пълна пара към мястото на катастрофата на Еър Форс 1, екипажът му се трудеше здравата, за да подготви подводницата за дългото й пътуване. Заредиха главните акумулатори, напълниха резервоарите за кислород, смениха филтрите за въглероден двуокис, смазаха движещите се дюзи на двигателя. Прясно боядисан и лъснат, „Наутилус“ изглеждаше като нов.
Но всичко това бе необходимо. Джак щеше да предприеме най-дългото пътуване, което някога бе правила подводницата.
Един час по-рано „Дийп фатъм“ бе пуснал котва от подветрената страна на малък остров с размерите на бейзболно игрище. Намираше се на около тридесет и пет километра от мястото на катастрофата. Планът на Джак бе да се промъкне с подводницата колкото може по-близо, да се свърже с доктор Кортес и Карън и да съгласуват плана за освобождаването й от подводната база. Координацията на действията им трябваше да бъде безукорна.
Джак вдигна палци към Робърт, който свали акрилния купол и завинти с автоматичната отвертка болтовете. Обикновено това правеше Чарли, но той бе прекарал цялата нощ затворен в лабораторията си и изучаваше кристала.
Робърт потупа два пъти с длан борда на подводницата — обичайния сигнал, че всичко е наред. Джак кимна. Морският биолог се наведе над купола, пожела му късмет и скочи. Джак погледна назад. Целият екипаж се бе събрал зад парапета на кърмата. Дори Елвис стоеше до Лиза и размахваше бавно опашка.
Отдаде им чест и натисна бутона, който напълни двете странични камери с вода; Подводницата започна бавно да се потапя. Докато нивото на водата пълзеше нагоре по купола, усети тръпката на лошо предчувствие. Отдаде го на обичайното нервничене преди потапянето, но дълбоко в сърцето си знаеше, че този път има и още нещо.
След шест часа майката на всички слънчеви бури щеше да достигне Земята… и ако другите се провалят, нямаше да има никакво значение дали е спасил Карън или не. Джак остави подводницата да потъне от собствената си тежест. Можеше да се спусне и по-бързо, но трябваше да пази заряда на акумулаторите. Водата наоколо стана тъмносиня, докато дълбокомерът пълзеше към границата от петдесет метра. Щом я стигна, даде съвсем слаб тласък с дюзите, за да насочи „Наутилус“ към плавно спускане по-далеч от малкия остров, към открито море.