После се изкачи на задната палуба и видя един издължен кораб да заобикаля южната страна на малкия остров. Разнесе се вой на сирена, последвана от заповед.
— Пригответе се да бъдете взети на абордаж! При най-малкия опит за съпротива ще използваме сила!
Макмилън се ококори.
— Какво ще правим?
— Нямаме избор — каза Чарли. — Не и този път. Предаваме се.
08:14.
Базата „Нептун“
Карън отново въведе адреса на Гейбриъл. Не получи никакъв отговор. Погледна часовника си и стана. Не можеше да се забави повече, без да събуди подозрения. Погледна за последен път компютъра. Внезапното прекъсване на връзката с „Дийп фатъм“ заплашваше да я хвърли в паника. Отиде до люка на Ниво 2 и се спусна долу, без да престава да мисли за комуникационния срив. Когато стъпи на следващата скоба, някой внезапно я сграбчи за глезена и рязко я дръпна.
Тя извика и падна от стълбата. Ролф я хвана и стисна ръката и.
— Къде се забави толкова много?
Карън с мъка преглътна, опитвайки се да избегне обвинителния му поглед. Накара гласа си да трепери. Не беше никак трудно.
— Ами… ами…
— Ами какво?
Тя го изгледа свирепо.
— Ами сега ми е месечният цикъл, щом трябва да знаеш! Лицето на Ролф се изчерви още повече. Явно тези професионални убийци не си правеха труда да знаят някои подробности около женската физиология.
— Добре, добре. Стой плътно до мен. Тъкмо ще пускаме последния курс към повърхността.
Думите му не й се харесаха. Последния курс… Ами тя?
Ролф я замъкна до контролната кабина на пристана. Погледна през прозореца и се наведе към тънкия микрофон на таблото.
— Готови ли сте, „Аргус“?
Карън надзърна през прозореца. Пилотът и последните двама учени, натикани в отделението за пътници, се бяха настанили и херметизирали подводницата.
— Всички системи са в ред. Готови за старт — отвърна пилотът.
— Изравнявам налягането. — Ролф натисна големия син бутон, който стартираше процедурата.
Карън гледаше. Когато налягането се изравни, изходните тръби се отвориха и в пристана нахлу вода, която започна бързо да поглъща подводницата. Гледаше всичко много внимателно. При отсъствието на доктор Кортес може би щеше да й се наложи сама да повтори операцията.
Цялата сутрин вървеше след Ролф, наблюдаваше мълчаливо и се учеше как работи базата. Всичко бе лесно благодарение най-вече на тази компактна контролна станция. Четири монитора показваха района около „Нептун“. Два други монитора се мъдреха над контролните лостове, които управляваха роботите. Останалата част от таблото управляваше самата процедура по акостиране и отпътуване.
Гледаше през малкото прозорче как нивото на водата се покачва. Докато пристанът се пълнеше, погледът й бе привлечен от проблясък на метал. Нещо малко се носеше свободно във водата. Помисли го за някакъв забравен инструмент и отново насочи вниманието си към подводницата. Пилотът изпробва дюзите и се издигна малко над палубата.
Проблясъкът отново привлече погледа и. Беше същият предмет и сега мина покрай прозорчето.
Карън се наведе напред и го разпозна.
Чифт очила. Със счупени стъкла и смачкана рамка.
Затисна устата си с длан, за да не изпищи.
08:15.
„Наутилус“
Скрит в облака тиня, Джак плъзна подводницата покрай основата на стената, като се държеше плътно до нея, за да не оставя сянка на хидролокатора на противника си. Докосваше педалите едва-едва и се мъчеше да не се движи по-бързо от течението. Не смееше да увеличи скоростта, за да не остави следа в облака и да разкрие местонахождението си. Прожекторите на „Персей“ кръстосваха тъмнината. Врагът го дебнеше и чакаше тинята да се утаи.
Трябваше да се махне, преди това да се случи.
Въпреки това си наложи да поддържа бавния ход и управляваше подводницата сляпо, без светлини, само с помощта на хидролокатора. Целта му бе страничният каньон отпред. Нямаше представа дали води нанякъде или свършва малко по-нататък, но знаеше, че трябва да излезе от централния каньон, преди облакът да се е разнесъл.
В ухото му прогърмя глас:
— Знам, че си тук, Къркланд. Не можеш да се криеш вечно.
„Спенглър… страхотно… дотук нищо ново.“
Не отговори. Правеше се на умрял.
— Държа мацката ти в подводната база, а корабът ти е арестуван. Покажи се и другите може и да живеят.
Джак потисна порива си да се разсмее. „Да бе, как ли пък не.“ Мълчанието се проточи. Накрая гласът на Дейвид се завърна. Този път звучеше по-гневно.