Почеса се по главата. Сърцето й продължаваше бясно да тупти. Трябваше да има начин.
Изведнъж усети как подът под краката й слабо затрепери. Спря и затаи дъх. Последното, което и трябваше в момента, бе трус. Отиде до най-близкия илюминатор. Докато се взираше навън, треперенето престана. Забеляза угасваща светлина. Идваше откъм обелиска.
Карън присви очи. Странно.
Внезапно нагоре по обелиска отново пламна светлина. Подът пак се разтресе. Залепи ръце за стената, за да запази равновесие. За миг забеляза ярко металическо проблясване.
Там имаше нещо.
Трусът престана и светлината угасна.
Тя се взираше напрегнато с присвити очи… но не можеше да различи нищо.
— Какво беше това? — промърмори сама на себе си.
И както стоеше, скръстила ръце, Карън измисли начин да разбере.
10.18.
„Наутилус“
С тракащи от студ зъби и останал без сили от застоялия въздух, Джак се мъчеше да сграбчи поредния камък от дъното с манипулатора. При предишните четири опита бе успял да уцели колоната два пъти. Не беше чак толкова зле.
Когато подводницата замря на дъното, си бе спомнил лекцията на Чарли за чувствителността на кристала към енергия — дори към кинетична енергия. Токът в акумулаторите му стигна само колкото да задейства единия манипулатор и да замеря колоната. Дъното се разтресе и колоната блесна. Но дали имаше някой, който да види сигнала му за бедствие? Дали базата вече не бе евакуирана? Нямаше начин да разбере.
Опита се да измъкне следващия камък. Зрението му се замъгли. Студът и въглеродният двуокис си казваха думата. Докато се мъчеше да остане в съзнание, манипулаторът замръзна. Дръпна лостовете. Нямаше достатъчно енергия.
Опита за последен път да се свърже по радиото. Капките енергия в акумулаторите щяха да му стигнат само за това.
— Някой чува ли ме? Чарли… който и да е…
Джак изстена и се свлече в ледената седалка. Никакъв отговор. Разтрепери се целият и не можеше да спре. Зачака. Дълбините изсмукваха и последната топлина от малката подводница. Зрението му отново се замъгли. Започна да изпада в безсъзнание и после да идва на себе си. Бореше се с всички сили, но океанът бе по-силен.
Последното нещо, което видя, бе някакво черно чудовище, спускащо се към него… и мракът го погълна. 10:21. Базата „Нептун“ Карън седеше в контролната станция в Ниво 1. С помощта на лоста се мъчеше да накара робота, наречен Хюи, да хване с манипулаторите подводницата на Джак. Наблюдаваше резултата от работата си на монитора. Щипците на робота се протегнаха и сграбчиха Титаниевите тръби на „Наутилус“.
След като се увери, че захватът е здрав, накара Хюи да тръгне назад към базата. Подводницата отначало сякаш се възпротиви, но след това бавно се размърда. Карън изтри потта от очите си.
— Хайде, Хюи. Можеш да го направиш.
Роботът с размерите на Фолксваген бръмбар продължи да отстъпва назад, като влачеше подводницата със себе си. Карън непрекъснато въртеше камерата му, за да избегне евентуални препятствия и същевременно да не изпусне Джак.
През акрилния купол виждаше как фигурата му се люлее безжизнено напред-назад от друсането по морското дъно. Ръцете му висяха, раменете бяха отпуснати. Дали бе в безсъзнание? Или мъртъв? Нямаше как да разбере, но не искаше да се отказва.
Погледът й се стрелкаше между монитора и часовника на стената. Дланите й бяха мокри от пот. Оставаха по-малко от два часа. Защо изобщо се надяваше, че ще успее? Гледаше как Хюи се тътри назад, помъкнал мъртвата подводница. Каквото и да ставаше, нямаше намерение да остави Джак навън.
Като се бореше с лоста, Карън продължи да влачи подводницата по дъното. За щастие пътят между обелиска и базата вече бе разчистен. Бяха махнати дори малките парчета от катастрофиралия самолет. Карън работеше с максималната безопасна скорост и се молеше за още малко време.
От високоговорителите се разнесе познат глас.
— Доктор Грейс, ако ме чувате, моля, отговорете.
Карън извика от радост и облекчение. Без да изпуска лоста за управление, включи със свободната ръка комуникационната система.
— Гейбриъл!
— Добро утро, доктор Грейс! Моля, изчакайте включване от „Дийн фатъм“.
На монитора Хюи най-сетне стигна до станцията. Карън намали скоростта му и внимателно изтегли подводницата. Наклони камерата, за да нагласи „Наутилус“ под входния люк на пристана.
— Карън!
— Миюки! Ох, слава Богу!
Преди приятелката й да отговори, се намеси друг глас. Беше корабният геолог — издаваше го силният му ямайски акцент.
— Доктор Грейс, времето е от жизнена важност. Свързахте ли се с доктор Кортес? Какво става?