Най-накрая плочата се освободи.
Джак тромаво се наведе още по-напред и освети с фенера на китката си нишата. „Ох, мамка му…“ Устройството с размери на кутия за обувки беше смачкано и частите му се подаваха навън. Изстена на глас.
— Добре ли си, Джак? — веднага реагира Карън. Той се изправи.
— „Магелан“ е станал на пихтия. — Заля го чувство на безсилие и безнадеждност. — Проклет да е Спенглър!
— Но аз получавам GPS сигнал, Джак — обади се Чарли.
— Не е възможно. Не е от „Наутилус“.
— Я се дръпни малко — каза Чарли. — Отдалечи се от базата.
Като използваше реактивните дюзи, Джак се плъзна между двата опорни крака към открития океан.
— От теб е! — каза Чарли. — Явно костюмът е оборудван с GPS устройство. Предпазна мярка, ако някой загази!
Надеждата се върна отново.
— Значи ми остава само да отида до обелиска.
— Имаш осем минути. — Чарли замълча. — Но, Джак, ако устройството е част от костюма, ще трябва да останеш там.
Джак разбра какво намеква Чарли. Това щеше да означава, че отива към смъртта си.
Карън също се досети.
— Трябва да има друг начин. Ами вторият план? Последната възможност. Да задействаме експлозивите и да откъснем само пилона.
— Но ответната кинетична енергия… — понечи да възрази Чарли.
Джак включи дюзите на пълна скорост.
— Народе, така и така атомната птичка вече е полетяла към нас. Това е единствената осъществима възможност, — Завъртя се и полетя ниско над океанското дъно. Обелискът се намираше на петдесетина метра. — Бъдете готови.
11:58.
„Дийп фатъм“
Лиза стоеше на носа заедно с Робърт и Джордж. Слънцето ярко светеше. В небето нямаше нито едно облаче. Бяха се качили на предната палуба, за да посрещнат развръзката.
Другите четирима бяха долу и в лабораторията бе станало прекалено претъпкано и тясно. Лиза искаше да почувства бриза в лицето си… пък било и за последен път.
Джордж смучеше лулата си, а Робърт си бе сложил слушалките на уокмена. Лиза чу Брус Спрингстийн да пее „Роден, за да бяга“.
Въздъхна. Ако можеха да избягат…
Но не можеха. „Дийп фатъм“ трябваше да бъде наблизо, за да осигури връзката между подводната база долу и сателита над главите им. Никой не можеше да се спаси. Дори планът им да успееше, малко по-късно районът щеше да бъде изпепелен от ядрения взрив.
Джордж мълчаливо посочи с лулата си към хоризонта.
Лиза погледна натам. От североизток нагоре към небето се издигаше тънка опашка. Предохранителната ракета.
Джордж отново засмука лулата си, без да откъсва очи от небето.
Никой не каза нито дума.
11:59
Затворен в тежководолазния си костюм, Джак опря гръб в кристалния обелиск. Около него цареше мрак. Преди малко бе наредил на Карън да изключи външното осветление. Той също изключи фенерите на скафандъра си. Не можеше да рискува да възбуди кристала предварително и да заглуши GPS сигнала.
— Добре ли ме виждаш? — попита той.
— Ясно и чисто — отвърна му Чарли от „Дийп фатъм“. — Прехвърлям данните на Гейбриъл.
Огледа се около себе си. Единствената светлина идваше от жълтите илюминатори на „Нептун“. Макар че не можеше да я види, Джак чувстваше, че Карън също гледа към него. Въздъхна. Би се радвал, ако можеше да я опознае по-добре. Съжаляваше единствено за това.
Зачака. Не му оставаше нищо друго. Сега беше просто една жива и дишаща мишена за космическата оръжейна система.
Погледна през горното стъкло на шлема си, сякаш се надяваше да види сателита. Винаги бе имал смътното чувство, че един ден пътищата им ще се пресекат отново. Провидение, което трябваше да бъде изпълнено. Веднъж беше избегнал смъртта. Единственият оцелял. И сега стоеше на прицела на същия този сателит. Не можеш да откажеш на смъртта втори път.
Затвори очи.
— С теб сме, Джак — прошепна като призрак в ухото му Карън. — Всички сме с теб.
Мълчаливо й благодари. Дълги години бе заобиколен от призраци. От спомените за мъртвите. Едва сега, в последните мигове на живота си, разбра колко много енергия е отделял на сенките от миналото си.
Е, стига толкова. В този момент искаше до него да бъдат единствено приятелите му от плът и кръв. Отвори очи.
— Успех на всички. Да действаме!
— Почна се — обади се Чарли.
12:01.
Ниска орбита, 900 километра над Пасифика
Слънчевата светлина се отразяваше в крилете на блестящия сателит. Отличителните знаци върху тялото му, отчетливи като в деня, когато бяха поставени, се виждаха ясно — малко знаме, идентификационни номера и големи червени букви, оповестяващи името му — „Спартак“.