Докато се носеше над ширналия се Пасифик, сателитът бавно се завърташе. Вътрешният му жирокомпас се въртеше като детски пумпал и нагласяваше батериите към слънцето. Те на свой ред започнаха да захранват високоенергийния химически лазер.
Това бе балет на сила и мощ.
В долната страна се отвори люк, от който се подаде телескопична тръба.
В горните слоеве на йоносферата около сателита проникнаха йонизирани частици, подобно на дъждовни капки, падащи в езерце. Разбягаха се вълнички. Комуникационната система на „Спартак“ започна да прекъсва.
Нещо там вътре слушаше и компенсираше, отстранявайки смущенията.
Но тези дъждовни капки бяха само предвестници на прииждащия потоп. Истинската буря бе преминала орбитата на Луната и се носеше към Земята — същинска хала от бушуваща енергия със скорост три милиона километра в час.
Без да обръща внимание на заплахата, сателитът приключи каскадата си. Химическият лазер пренасочи енергията на микроимпулси към генератора на лъча от заредени частици. Мощта нарастваше до прагове, които можеха да бъдат сдържани единствено от силното поле на двата лудо въртящи се електромагнита. Централният процесор регистрира напрежението и направи последната настройка — прицели се в целта някъде далеч долу.
Енергията бушуваше между магнитите, мъчейки се да намери път навън.
И изведнъж успя. Тесният лъч от неутрони прелетя през атмосферата, вряза се морето и мина през водата също толкова лесно, колкото и през въздуха. Натрупана в космоса, енергията се понесе към вечния мрак на океанските дълбини, където никога не бе прониквал слънчев лъч.
12:02.
Базата „Нептун“
Карън стоеше, залепила лице на прозореца. На слабата светлина на илюминаторите се опитваше да открие някаква следа от Джак, но не можеше да види нищо.
Беззвездна нощ.
Изведнъж кристалът заискри в ослепително ярка светлина.
Карън ахна, затвори очи и прикри лице с ръка, но обелискът продължаваше да свети — образът му гореше в ретината на очите й. Направи няколко крачки назад, обляна в сълзи. Изминаха няколко секунди без да може да отвори очи. Когато най-сетне успя, илюминаторите светеха толкова ярко, сякаш самото слънце се бе спуснало върху базата.
— Господи!
Като предпазваше очите си, Карън отиде до един от илюминаторите и се опита да погледне навън. Нищо не се виждаше. Нито Джак, нито океанското дъно. Светът бе само светлина.
— Джак…
12:02.
„Дийп фатъм“
Лиза, Джордж и Робърт продължиха да стоят на носа.
Старият историк издиша дълга струйка дим, видимо без да се притеснява от ракетата, носеща се в небето към тях. Вече ясно се виждаше огнената й опашка.
Лиза протегна ръка и го хвана за ръката. Той леко стисна пръстите й.
— Не се безпокой — прошепна и бащински, без да откъсва очи от небето.
И както гледаха, ракетата замръзна във въздуха, подобно на уловено в смола насекомо. Лиза зяпна и челюстта и увисна. Зрителна измама, разбира се.
Мина секунда… после още една. И още една.
Ракетата продължаваше да виси неподвижно.
Робърт отвлече вниманието й от небето. Беше се навел през парапета и гледаше надолу. Обърна се към тях и свали слушалките си.
— Хора… къде изчезна океанът?
— Какво? — Лиза и Джордж погледнаха надолу и ахнаха. Под кила нямаше вода. Корабът се носеше във въздуха и леко се олюляваше върху невидими вълни.
Лиза се наведе над парапета. Далеч долу видя ослепително ярка светлина. Огледа се във всички посоки. Океанът в радиус стотина метра около кораба беше изчезнал. Отвъд този периметър всичко изглеждаше както обикновено. Сякаш „Дийп фатъм“ се носеше над някакъв дълбок кладенец в океана.
Само дето на дъното на кладенеца имаше слънце.
— Вижте небето! — възкликна Джордж.
Лиза откъсна очи от чудото долу, за да види нещо още по-изумително над главата си. Ракетата, която допреди малко висеше във въздуха, започна да се плъзга обратно по димната си следа като в пуснат назад филм.
— Какво става, по дяволите?
12:02
Джак стоеше, закрил прозорчетата на шлема си с ръце. Криеше се от светлината, отворил уста в беззвучен писък. Енергията, течаща на сантиметри от гърба му, караше бронираната му черупка да вибрира. Кожата му гореше, космите по тялото му бяха настръхнали. „Господи!…“ Преди разумът му да се изпари в светлината, усети промяна в тембъра на енергията. Светлината стана по-мека.
Той спусна ръката си.
Вместо ослепяващо, излъчването бе станало сребристо ярко и осветяваше тъмните води. Подводните хълмове, изследователската станция, дори стълбовете от лава бяха очертани рязко, сякаш гравирани със сребро, и самите те се превръщаха в огледала под странната светлина.