Тя направи рамка пред очите си към моряка, сякаш го гледаше на снимка.
— „Американски миротворец“… Мисля, че наистина ще се получи.
Миюки започна да снима, като караше моряка да заема най-различни пози. Накрая прибра фотоапарата и си записа името и номера му.
— Ще ви пратим формуляра по факса. Но, Хари, ще трябва да го върнете в Ню Йорк преди края на седмицата.
— Разбира се — енергично закима мъжът. Карън погледна към изсветляващото небе.
— Миюки, трябва да тръгваме. Журналистическият кораб ще отплава всеки момент.
— Ще ви изпратя. И без това съм към залива.
— Благодаря, Хари — каза Миюки. — Ако ни изпратиш до втория пристан, ще бъде чудесно.
Тя му се усмихна лъчезарно, след което се обърна към Карън и завъртя очи.
— Да тръгваме.
Водени от моряка, те забързаха към залива. Сивкавото разсъмване караше водата да изглежда като от матово сребро. Сред пилоните и лодките на кейовете се рееха чайки. Навсякъде се виждаха разрушени съдове, които се бяха блъснали във вълноломите и рифовете по време на земетресението. Крановете и тежките машини вече бяха заели позиция за разчистване. Пристанището беше жизненоважно за острова и трябваше да се освободи възможно най-бързо.
Стигнаха до входа на пристанището, когато слънцето изскочи над източния хоризонт. Миюки и Карън благодариха още веднъж на Хари и си взеха довиждане. Щом морякът си тръгна, двете забързаха към дългите кейове.
Карън хвърли поглед през рамо, за да се увери, че морякът наистина си е тръгнал. Нямаше и следа от него. Въздъхна с облекчение и се обърна към Миюки, която наместваше чантата на рамото си.
— Направо не мога да повярвам. Миюки се усмихна и се изчерви.
— Голям майтап. Добре че получих чантата заедно с абонамента.
Двете започнаха да се смеят така силно, че от очите им потекоха сълзи.
Карън поведе към дванадесети док. Забеляза малката рибарска гемия, която все още стоеше привързана до брега.
Двадесетметровият дървен съд бе натоварен с дървени сандъци с ярки червени кръстове по страните. Двама души отвързваха въжетата и се готвеха да отплават.
— Уейто! Чакайте! Единият от мъжете погледна към тях и извика на другия в гемията. Побелял японец остави руля и ги посрещна на кърмата. Протегна ръка и им помогна да се качат на борда.
— Само ни праща — каза Карън на развален японски.
— Зная — отговори на английски мъжът. — Американка.
— Всъщност съм канадка — поправи го тя.
— Все тая. Трябва да тръгваме. И без това вече закъснява.
Карън кимна и свали чантата си. Двете с Миюки бяха отведени до изцапана дървена пейка, край която лежеше навита рибарска мрежа. Вонята на рибешки вътрешности и кръв, пропита в дъските, почти ги зашемети.
Двучленният екипаж освободи въжетата от дока и скочи на борда. Капитанът, застанал зад руля в кабината си, изджавка някакви заповеди. Двигателят Заръмжа. Водата закипя и гемията бавно потегли напред. Членовете на екипажа заеха място в предната част — единият на десния борд, другият на левия — и наблюдаваха водата напред. Потъналите останки правеха пристанището опасно.
Ясно беше защо капитанът бе настоявал да отплава по изгрев слънце. С настъпването на деня водите щяха да станат още по-опасни.
Минаха покрай дървения кей, след което се насочиха към централния канал на пристанището и бавно заобиколиха наклонен прът, който стърчеше от водата. На върха му се вееше флаг.
Карън погледна през перилата и едва тогава си даде сметка, че вижда мачта на потънал съд. За щастие гемията газеше плитко и успяха да минат над всички останки.
От другата страна на залива лежеше изгорялата американска военна база. Над рафинерията все още бушуваха пламъци — трусовете бяха разбили намиращите се под земята резервоари. Високо в утринното небе се издигаха кълбета мазен дим. Във въздуха кръжаха хеликоптери с контейнери, пълни с морска вода и пясък, с които се опитваха да загасят пожара. Засега не успяваха.
Тумбест транспортен самолет, боядисан в характерното за военните сиво, мина с гръм ниско над главите им. Капитанът размаха юмрук към него. Американското присъствие тук (и особено базата) продължаваше да дразни местните. Още през 1974 г. бе постигнато съглашение, че земята ще бъде върната на жителите на острова, но и досега не се предприемаха никакви реални стъпки.
Най-сетне гемията излезе от пристанището и се насочи към открито море. Далеч от задимените райони бризът стана по-свеж. Капитанът кимна на единия от помощниците си да поеме руля и без да бърза, отиде при двете пътнички.
— Казвам се Оши — обяви той. — Аз води вас до Дракони. След това се връща преди слънце залезе.