— Не те обявиха за виновен, Джак. Дори ти предложиха проклетия Медал на честта.
— И аз го отказах — отсече той и се извърна.
Тръгна към вратата. Инцидентът със совалката беше личен въпрос, който не искаше да споделя и обсъжда. Не с всеки. Достатъчно бе общувал с психиатрите на Военноморските сили. Измъкна се от капитанския мостик и забърза надолу по стълбите към палубата.
С натежало сърце Лиза гледаше как едрият мъж се изнизва през вратата.
Елвис също вдигна глава от постелката и изгледа стопанина си. После едрото куче жално изскимтя.
Лиза се настани в креслото, което пазеше топлината на тялото му.
— Взе ми думите от устата, Елвис.
Потъна в креслото. Въпреки че от връзката им бе останала само пепел, Лиза все още усещаше топлината на предишните си чувства — мускулестото тяло на Джак, притиснало се силно до нейното, горещият му дъх върху гърдите и шията й, нежните му и едновременно с това груби движения. Бе много внимателен любовник, един от най-добрите, които бе срещала. Но силните ръце и крака сами по себе си не можеха да изградят връзка. Трябваше още по-силно сърце. Джак я обичаше. Никога не се бе съмнявала в това, но част от сърцето му бе също толкова мъртва и безчувствена, колкото белезите по гърдите му. Така и не бе намерила начин да излекува старата му рана. И се съмняваше, че някога ще успее. Самият Джак не би позволил да бъде лекуван.
Пресегна се за чашата и изля остатъка от билковия чай в кошчето. Бе сипала вътре халцион, преди да се качи в кабината. Джак имаше нужда от сън и приспивателното щеше да му помогне да се отпусне.
Поне така се надяваше. Никога не го бе виждала в такова лошо състояние. Обикновено беше отзивчив, лесно се усмихваше и незабавно реагираше на шеги, бе изпълнен с енергия, която сякаш струеше от кожата му. Но понякога се затваряше в себе си, странеше от другите и се усамотяваше в същата тази кабина. Всички се бяха научили да стоят настрана и да не му досаждат в подобни моменти. Но последните двадедет и четири часа бяха най-лошите. Изведнъж вратата от отсрещната страна се отвори с трясък. Унесена в мислите си, Лиза се стресна и подскочи. От ъгъла си Елвис заплашително излая. Лиза се обърна в момента, когато двамата мъже влязоха в помещението, без да спират оживения си спор. Лицето на Чарли Мълиър бе по-тъмно от обичайния му ямайски шоколадов цвят. Очите на геолога горяха. — Стига, Кендъл. Тези кюлчета тежат по петдесет камъка9 парчето.
Струват най-малко половин милион долара. Кендъл Макмилън само сви рамене, без да се впечатлява от тирадата на по-едрия си събеседник. Макмилън бе счетоводител от Чейз Манхатън Банк и трябваше да присъства при изваждането на богатствата от „Кочи Мару“ и да надзирава банковите инвестиции. — Може би, господин Мълиър, но както доказаха лабораторните ви изследвания, кюлчетата са пълни с примеси. Златото не е дори шестнадесет карата. Банката ви прави доста добро предложение.
— Мръсен кожодер! — гневно викна Чарли. Едва тогава геологът забеляза Лиза. — Можеш ли да повярваш на този тип?
— Какво става?
— Къде е Джак? — отговори Чарли. — Мислех, че е тук някъде.
— Слезе долу.
— Къде? — Чарли отиде до срещуположната врата. — Трябва да му кажа…
— Не, не трябва, Чарли. На капитана му се насъбра достатъчно. Остави го на мира.
Лиза хвърли поглед към Макмилън.
Докато Чарли бе облечен в обичайните си широки гащета и разноцветна ямайска риза, висяща до коленете, Макмилиън носеше моряшки обувки „Спери“, панталони в цвят каки и стегната риза, закопчана догоре. Счетоводителят на средна възраст беше на „Дийп фатъм“ от почти два месеца, но все още не се бе приспособил към небрежната обстановка на кораба. Даже червената му коса бе грижливо подстригана и сресана.
— За какво всъщност става дума изобщо? — попита Лиза. Макмилън се поизпъна пред погледа и.
— Както обяснявах на господин Мълиър, след като прегледах резултатите от лабораторния му анализ, няма начин банката да плати за златото по пазарната му цена. Кюлчетата са пълни с примеси. Използвах сателитния телефон, за да съпоставя предвижданията си с мнението на експертите от банката.
Чарли вдигна ръце.
— Това си е чиста проба пиратство. Лицето на Макмилън придоби резки черти. — Приемам изказването ви за лично оскърбление, което…
— Не мога да повярвам! — прекъсна ги Лиза. — Целият Тихоокеански район се опитва да дойде на себе си след ужасните катастрофи, а вие двамата се пазарите за пари и проценти. Не можете ли да изчакате?
Двамата мъже провесиха глави. Макмилън посочи към Чарли.
— Той започна. Аз само му съобщих моите изчисления. — Ако не беше…