— Достатъчно! Разкарайте се и двамата оттук! И ако разбера, че сте издрънкали това на Джак, ще съжалявате, че изобщо сте стъпили на борда.
— Лично аз вече съжалявам — промърмори под нос Макмилън.
— Какво беше това? — гневно се обърна Лиза. Счетоводителят отстъпи крачка назад.
— Нищо.
— Разкарайте се от мостика — заповяда тя и посочи вратата.
Двамата побързаха да се изнесат. На капитанския мостик отново настъпи тишина. Немската овчарка се отпусна върху леглото си и затвори очи. Тихите звуци на класическата музика изпълниха пространството. Лиза прокара пръсти през косата си. „Мъже!“ До гуша и беше дошло от всички тях.
Завъртя креслото и извади компактдиска с класическа музика. „Защо Джак харесва това?“ Разрови из купчината и избра един по свой вкус. Натисна бутона и от тонколоните загърмя момичешката група „Хол“. Дрезгавият глас на солистката се разнесе из кабината, подкрепян от воя на соло китарата и здравия ритъм на барабаните. Пееше за мъжката неадекватност и недостатъци.
Лиза потъна в креслото.
— Така е по-добре.
Джак се бе проснал по гръб на леглото, както си беше с ризата. Устата му бе отворена и леко хъркаше. Беше потънал дълбоко в кошмара си, оцветен допълнително от приспивателното.
Облечен в скафандъра, привързан към „Атлантис“, той се рееше свободно, обгърнат от чернотата на космоса. Под него се виждаха отворените врати на товарния отсек. От мястото си наблюдаваше как останалите членове на екипажа извеждат в орбита сателита с помощта на механичните ръце на совалката.
Емблемата на тюлените изпъкваше неестествено ярко върху тялото на сателита, както и собственото му име — „Спартак“. Сателитът — тестов модел на цена половин милиард долара, екипиран с експериментално оръдие за изстрелване на лъч елементарни частици — бавно се издигна от товарния отсек, носен от механичните ръце. След като се отдалечи от вратите, слънчевите батерии и комуникационните възли започнаха да се разгъват.
Гледката на отразяващите се от соларните клетки слънчеви лъчи бе невероятна. Сякаш пеперуда излизаше от пашкула си.
Зад совалката ярко блестеше синьото кълбо на Земята.
Благодари на звездите за късмета си. Никога не се бе надявал, че ще види нещо толкова красиво — особено при положение че го споделяше с жена, чиито очи бяха по-ярки дори и от звездите.
Дженифър Спенглър бе специалистката на тази мисия, а от предишната вечер — и негова годеница. Срещна я за първи път преди шест години, когато един познат тюлен му представи по-малката си сестра. После се оказаха заедно по време на обучението за астронавти. Двамата бързо и страстно се влюбиха един в друг — срещаха се тайно в тоалетни и съблекални, измъкваха се да танцуват в клуб „Спалшдаун“ и дори си организираха среднощни пикници сред стотиците квадратни метри асфалт около центъра. През тези безкрайни нощи, под същите тези звезди, двамата решиха да заживеят заедно.
И все пак когато я бе издебнал вечерта и бе протегнал ръка с малкия венчален пръстен, беше нервен като ученик. Не знаеше какъв ще бъде отговорът й. Може би прекалено избързваше? Дали и нейните чувства бяха така дълбоки? В продължение на един безкраен миг златният пръстен висеше между тях в пълна безтегловност и блестеше на лунната светлина… после тя се протегна и прие предложението му. Усмивката и сълзите в очите й казаха достатъчно.
Ухили се при този спомен, но бе прекъснат от деловия глас на Дженифър в комлинка, който върна вниманието му отново към сателита.
— Отделяме ръцете. Раз, два, три. Всичко е готово. Повтарям, пригответе се за изстрелване. Джак?
— Визуална проверка потвърдена — отвърна той. После се разнесе гласът на полковник Дюръм, който командваше полета:
— Тук всичко е наред. Освобождаваме товара след десет секунди… девет… осем… седем…
Времето сякаш се забави, докато членовете на екипажа се отдалечаваха от сателита. С ключ в ръката Джак се пристрои с помощта на въжето си към левия борд. Бяха тренирали освобождаването стотици пъти.
Докато се носеше в пълна безтегловност, той си представяше тялото на Дженифър и се питаше какво ли ще бъде двамата да прекарат заедно в едно легло тук и цялата Земя да е вперила поглед в тях. Какъв по-добър начин да изкараш медения си месец?
— … шест… пет… четири…
Както се беше замечтал, пропусна да забележи грешката. Едната от трите механични ръце, произведени от „Дженеръл Дайнамикс“, не бе успяла да се освободи напълно. От мястото си видя как сателитът се наклони с няколко градуса към десния си борд. Господи! Отне му секунда, за да се убеди в грешката. Прекалено много време.