— Какво? — раздразнено изръмжа той.
— Просто реших, че трябва да знаеш, Джак. Скоро ще стигнем мястото на срещата.
Разпозна гласа на морския биолог и погледна часовника си. Бяха минали точно три часа.
— Благодаря, Робърт. Идвам след малко.
Отиде до умивалника и наплиска лицето си със студена вода. Изправи се и се загледа в отражението си в огледалото. По острите черти на лицето и волевата му брадичка се стичаха капки. Черната му коса бе започнала да посивява по слепоочията. Носеше я дълга до раменете. Отдавна не се придържаше към военната прическа. Приглади мокрите косми зад ушите си и избърса загорялото си от слънцето лице. Извърна се. Вече не можеше да понася дори собственото си отражение.
Отдавна превърнал се в част от кораба си, Джак долови лека промяна в обичайния шум на двигателите. Намаляваха скоростта. Набързо навлече някаква широка риза и без да я закопчава, отиде бос до вратата. Изненада се, че Робърт Бонацек все още го чакаше.
Биологът изглеждаше нервен, пристъпваше от крак на крак и не смееше да погледне Джак в очите. Бе едва двадесетгодишен — най-младият член на екипажа, но и най-сериозният и мрачният. Рядко се усмихваше. Бе завършил с магистърска степен морска биология на крехката възраст осемнадесет години и последните две години прекара на борда. Работеше върху доктората си. Лиза го наричаше „стара душа, заклещена в младо тяло“. Тази преценка сякаш се потвърждаваше и от факта, че русата му коса бе започнала да оредява.
— Какво има, Робърт? Биологът поклати глава.
— Сам трябва да видиш.
Младежът се обърна и тръгна към вратата за палубата. Джак го последва, като се промъкна през вратата след него.
Макар да се бе спуснало към хоризонта, слънцето го ослепи. Примигна няколко пъти и вдигна ръка, за да вижда. Всички останали членове на екипажа вече се бяха събрали на палубата с изключение на Чарли Мълиър. Джак мерна едрото му тяло зад прозореца на Лоцманската кабина. Геологът му махна с ръка.
Присъедини се към останалите на перилата. Робърт стоеше от едната му страна, а Лиза — от другата.
— Как спа? — попита го лекарката.
— Пробута ми нещо, нали? Тя сви рамене.
— Имаше нужда от малко сън.
Дали да не я скастри? Откъде накъде ще го третира като малко дете! Та той беше проклетият капитан на този кораб! Но вместо това отклони поглед.
Отпред обикновено пустите океански простори бяха претъпкани с кораби — риболовни траулери, товарни кораби, военни катери. По мачтите се развяваха флагове на най-различни държави. Над главите им прелетяха двойка хеликоптери „Джейхоук“. Джак проследи курса им и предположи, че са излетели от военновъздушната база на остров Уейк. Ниско над хоризонта се носеше тумбест С — 130, като очевидно претърсваше района. Вероятно самолетът бе сканирал с хидролокатора си през цялата нощ. Очевидно Американската комисия по безопасност на движението бе мобилизирала всичките си налични ресурси.
Джордж Клейн пристъпи зад Джак. Сякаш бе прочел мислите му.
— АКБД е била доста заета. Впечатляваща мобилизация, като се има предвид колко сме далеч.
Професорът изпуфтя с лулата си, загледан в суетенето наоколо. Като се изключеше лулата, Джордж изобщо не изглеждаше като шестдесетгодишен професор в Харвард. Бе твърде мускулест за годините си и облечен само по шорти. Рошавата му бяла коса се развяваше на слабия бриз. Джак винаги си бе мислил, че Джордж поразително напомня за Жак Кусто.
— Каква е тази миризма? — обади се Кендъл Макмилън и сбърчи нос.
Джак също усети острия мирис.
— Разлято гориво.
Едва сега забеляза петното на повърхността пред носа на кораба. Горивото се разливаше като разцъфващо черно цвете. Несъмнено бе станала катастрофа.
Сред петното Джак забеляза няколко олюляващи се на вълните шамандури. Обозначителни, досети се той. Бяха спуснати тук, за да предупредят търсещите, че в района евентуално могат да се открият плаващи тела и останки.
— Трябваше да ме събудите по-рано.
Джордж хвърли поглед към Лиза, която изведнъж започна да проявява подчертан интерес към океана.
— И да се оставя на гнева на Лиза ли? По-скоро бих скочил в басейн с акули. Освен това Чарли се свърза с командващия операцията едва преди час. — Джордж погледна към Джак с вдигнати вежди. — Самият вицеадмирал на Бреговата охрана… е долетял през нощта от Сан Диего. Не бил особено дружелюбен според описанието на Чарли.
— Как трябва да им помогнем?
— Ще стоим в готовност, докато засекат сигналите от черните кутии на Еър Форс 1 и не обявят плана за действие. Очевидно АКБД се интересува единствено от нашия „Наутилус“. Ние оставаме тук, докато им трябва подводницата ни.