— А адмирал Хюстън? — попита Джак. Именно бившият му командир от Военноморските сили им бе наредил да се включат в операцията. — Той тук ли е?
— Трябва да пристигне утре.
— Защо толкова късно?
— Предполагам, че е нужно малко повечко време, за да се задвижат колелата на огромната военна машина. Трябва да пристигне на разсъмване на борда на „Гибралтар“. — Джордж посочи с лулата си напред. — Цялата тази суматоха е само приготовления. Всички трябва да са на линия преди началото на сериозното подводно търсене.
— „Гибралтар“ — промърмори Джак.
— Бил си на това корито, нали?
Джак кимна. Бе служил на борда му цели седем години. „Гибралтар“ бе плаващ хангар за вертолети клас „Оса“, един от най-големите съдове във флота, превъзхождан само от гигантските самолетоносачи. Корабът бе част от прочутите „Алигатори“ — специална част, съчетаваща бойната мощ на морската пехота и скоростта и подвижността на флота.
— Вижте — обади се Робърт и посочи с ръка.
Сред шамандурите се носеше някакво парче. Само миг преди това го нямаше там. Явно току-що бе изскочило на повърхността. Джак присви очи.
— Дайте ми бинокъл.
Робърт забързано се отдалечи и след малко се върна с една „Минолта“. Джак вдигна бинокъла към очите си. Отне му известно време да фокусира изображението. Беше облегалка от самолетно кресло. Президентската емблема се открояваше с яркосиния си цвят на тъмночервения фон.
Внезапно надигнала се вълна преобърна седалката. Мярна се бледа плът. Безжизнено отпусната ръка. След това всичко изчезна.
— От катастрофата ли е? — попита Робърт.
Джак не можеше да отговори. Пред очите му преминаваше собственото му премятане във въздуха преди дванадесет години. Катастрофата на „Атлантис“. Гледката уцели прекалено близко до раната.
— Джак, добре ли си? — докосна рамото му Лиза.
Той свали бинокъла, пребледнял и треперещ.
— Не трябваше да идваме тук. Нищо добро няма да излезе от това.
4.
Обвинения
25 юли, 21:34.
Овалният кабинет в Белия дом, Вашингтон, Окръг Колумбия
Дейвид Спенглър чакаше пред Овалния кабинет. Около него — дори в този късен час — Западното крило на Белия дом гъмжеше от асистенти, служители и куриери. Суетнята не се ограничаваше единствено до Пенсилвания авеню. Целият Белтуей беше под пара — провеждаха се безброй пресконференции, извънредни заседания в Капитолия, из всички помещения се носеха безброй слухове и препирни.
Целият този пандемониум бе заради загубата на един-единствен човек — президента Бишоп.
Самият Дейвид бе пристигнал сутринта със специален полет от Турция. Той и екипът му бяха изтеглени преждевременно от мисия по иракската граница, но все още не му бяха казали защо.
— Желаете ли кафе, сър? — попита една помощница с поднос.
Отговори на плоскогърдото момиче с едва забележимо поклащане на глава.
Седнал сковано и без да помръдва в тапицирания стол, Дейвид продължаваше да изучава помещението, като улавяше всичко около себе си — подхвърлени шеги, части от вицове, лек полъх на парфюм. Дишаше дълбоко. Във въздуха витаеше някаква възможност.
Собственият му шеф, директорът на ЦРУ Никълъс Ружиков, беше на среща с новия лидер на Съединените щати — вицепрезидента Лоурънс Нейф.
Всички членове на бившия кабинет на Бишоп се срещаха на четири очи с Нейф. Кой ли щеше да бъде изхвърлен? Кой ще запази работата си? Из правителствените зали слуховете се разпространяваха като пожар. Много добре се знаеше, че между бившия президент и заместника му имаше същинска пропаст по отношение на политическите възгледи. Нейф бе включен в предизборната кампания само като маневра за спечелване на Юга. След изборите между двамата непрекъснато прехвърчаха искри. Дейвид подозираше, че този ден задникът на Нейф е целуван повече от когато и да било — но не и от шефа на ЦРУ. Нейф и Ружиков винаги са били близки приятели — състуденти от Йейл и съмишленици, когато ставаше въпрос за разчистване на сметки с чужди агресори.
Веднъж Дейвид се бе ръкувал с Нейф в Белия дом. Стори му се, че човекът е слаб и непочтен като всеки политик — само фалшиви усмивки и благосклонно-снизходителни погледи. Но по негово мнение Нейф бе за предпочитане пред бившия обитател на Белия дом. Президентът Бишоп бе прекалено миролюбив и склонен на отстъпки пред китайците, докато Нейф клонеше към твърдолинеен подход.
Секретарката на вицепрезидента пишеше нещо на компютъра си. На ухото й бе закрепена слушалка на диктофон.
Докато чакаше края на срещата, Дейвид забеляза, че жената го поглежда от време на време и тайно и срамежливо се усмихва, когато очите им се срещнат. Беше свикнал с подобни реакции от страна на жените. Бе висок, раменете му бяха широки и яки, русата му коса бе подстригана късо и подхождаше на изсечените черти на лицето му, а кожата му бе бронзова от годините, прекарани под слънцето в различни далечни страни. Последната мисия преди прекъснатата в Турция бе в Ливан, където той и групата му се погрижиха за един местен терорист с обичайната акуратност — елиминираха семейството му и пуснаха запалителни гранати в хотела, с което заличиха всички следи. Операцията бе чиста.