Кръвта му закипя от гордост при мисълта за групата. Внимателно бе подбрал и обучил всеки от хората си. Знаеше, че са готови да умрат за него. „Омега“ бе една от най-успешно действащите специални части. Жертвите им вече бяха над хиляда.
Телефонът на бюрото на секретарката избръмча. Дейвид погледна към нея. Тя вдигна слушалката.
— Да, сър. Веднага, сър.
Затвори и вдигна очи към Дейвид.
— Президентът… — усети грешката си и пламна. Формално Нейф още не бе положил клетва. Нямаше конкретни доказателства за смъртта на Бишоп. — Вицепрезидентът ви вика в Овалния кабинет.
Дейвид плавно се изправи. Единствено бръчката на челото му издаваше изненадата от поканата.
Секретарката посочи вратата и отново се върна към заниманието си. Той прекоси помещението, като се чудеше защо го викат на срещата. Вратата отвори агент на тайните служби, но Дейвид дори не го забеляза.
Направи три крачки навътре и застана мирно до ръба на кръглия килим, върху който бе изобразена емблемата на президента. Орелът сякаш се взираше в него, както и двамата мъже в кабинета. Шефът му бе седнал в кресло пред бюрото. Бившият морски пехотинец, макар с посивели коси и наближаващ шейсетте, бе жилав и издръжлив, както по време на службата. Студените му сини очи бяха непроницаеми. Дейвид дълбоко уважаваше Ружиков.
— Заповядайте, командир Спенглър — каза вицепрезидентът и го покани с жест, докато вратата се затваряше зад гърба му. Лоурънс Нейф стоеше прав, облегнат на ръба на огромното бюро. На външен вид бе пълна противоположност на шефа на ЦРУ. Чертите на лицето му бяха меки — дебели устни, начало на двойна брадичка, влажни очи. Шкембето му леко провисваше над колана, а кафеникавият цвят на косата му — доколкото все още я имаше — очевидно се дължеше на някакви оцветители. — Моля, седнете.
Дейвид отсечено кимна и пристъпи навътре, като запази стегната стойка.
Вицепрезидентът заобиколи бюрото и се настани непринудено в креслото, сякаш го бе правил хиляди пъти досега. Побутна някаква папка.
— Господин Ружиков ми разказа много за подвизите на екипа ви. — Очите му се вдигнаха изпитателно към Дейвид, който продължаваше да стои прав. — Моля, седнете — повтори Нейф, този път с леко раздразнение.
Дейвид погледна към шефа на ЦРУ, който му посочи съседния стол. Седна с изправен гръб, без да докосва облегалката. Подозрително и нащрек.
— Група „Омега“ е служила добре на страната, независимо дали обществото знае за това или не — продължи Нейф.
— Благодаря, сър.
Нейф се облегна назад в креслото и скръсти пръсти върху шкембето си.
— Четох доклада за Сомалия. Чудесна работа. Не можехме да позволим издаването на комунистически вестници в такъв взривоопасен район.
Дейвид кимна. Четиринадесет мъртви. Всичко бе нагласено така, че да прилича на масово самоубийство. Операцията бе изпипана до съвършенство — дискредитира комунистическите бунтовници и сложи край на заплахата от метеж. Освен членовете на група „Омега“, истината знаеха само двама души. В момента те бяха в тази стая.
— Обсъждахме нова мисия за вас. Смятаме, че вие и хората ви сте идеални за целта.
Мълчаливият въпрос увисна във въздуха.
— Както кажете, сър — отвърна Дейвид.
Отговорът му предизвика лека усмивка върху лицето на Нейф, отново с ледения намек за снизходителност.
— Отлично! — Вицепрезидентът се изправи в креслото, взе папката и я подаде на шефа на ЦРУ. — Заповедите и подробностите са тук.
Никълъс Ружиков на свой ред предаде папката на Дейвид. Така се запазваше веригата на командването. Ако станеше нещо непредвидено, Дейвид с пълно основание би могъл да заяви, че е получил заповедта от шефа на ЦРУ, а не от вицепрезидента.
Остави папката в скута си.
Шефът му заговори за първи път, като описа най-общо мисията. Нейф запази мълчание, облегнат в креслото с ръце на корема.
— Както знаете, китайците са трън в очите ни от десетилетия. Докато се мъчим да ги вкараме в двадесет и първия век с всякакви помощи и търговски привилегии, в отговор на това те стават все по-войнствени и неотстъпчиви.