— Подредил ми е електронната поща и продължава да следи сигналите за бедствие в различни сайтове.
— Някакви новини?
— Трусовете са престанали навсякъде, но има мащабна мобилизация на американски сили в Централния Пасифик, макар че данните са непълни. Опитва се да се промъкне в мрежата на АМО.
— АМО ли?
— АМО е съкращение от Американско министерство на отбраната — обясни гласът от компютъра.
Карън слисано погледна приятелката си. Не само че се нервира, дето Гейбриъл отговори на въпроса й, но и това ровене в компютърната мрежа на военните… Можеше здравата да загазят.
— Редно ли е Гейбриъл да прави това? Миюки не обърна внимание на тревогата й.
— Никога няма да успеят да го хванат. — И защо?
— Не можеш да хванеш нещо, което не съществува. Макар и роден в моя компютър, сега Гейбриъл живее в тъканта на интернет. Няма определен адрес, до който да може да бъде проследен.
— Дух в машината — промърмори Карън.
— Всъщност, доктор Грейс, духът в машината. Аз съм единствен по своята същност.
По гърба на Карън пробягаха тръпки. Веднъж Миюки се бе опитала да й обясни цикличните алгоритми и самообучаващите се модули на Гейбриъл — вид синтетичен разум, — но всичко това бързо бе излетяло от главата й. Никога не се чувстваше особено комфортно в лабораторията на Миюки. Сякаш непрекъснато я наблюдаваха нечии невидими очи. По същия начин се почувства и сега.
— По дяволите! — тихо изруга Миюки.
— Какво има?
— Университетът затваря за цял месец. Ректорът току-що разпрати имейли на деканите. На студентите се разрешава да се завърнат по домовете си и да помогнат на семействата си.
— И защо това са лоши новини? — вдигна вежди Карън.
— Без помощници няма да мога да продължа проучванията си. Трябва да предам отчета за работата си след три седмици, за да получа стипендия.
— Като се има предвид ситуацията, сигурно ще успееш да си издействаш отлагане.
— Може би… — Миюки постави писалката в гнездото и. — Благодаря, Гейбриъл. Ще ти предавам видеоматериали през целия ден. Моля те да запишеш данните на твърдия диск на главния компютър и на DVD.
— Име на файла? Миюки погледна към Карън.
— Дракон.
— Отварям файл „Дракон“. Очаквам следващата трансмисия.
— Благодаря, Гейбриъл!
— Довиждане, професор Накано. Приятен ден, доктор Грейс!
Карън прочисти гърлото си.
— Довиждане, Гейбриъл.
Миюки закачи компютъра на колана си. Вече бяха стигнали до наполовина потопените руини. Карън намали скоростта.
— Миюки, би ли направила една панорамна снимка? Приятелката й се разрови в чантата, извади компактната видеокамера и я свърза с компютъра. След това се изправи и засне гледката — цифровото изображение се прехвърляше през преносимия компютър към компютъра в лабораторията.
— Готово.
Карън бавно подкара лодката напред. Моторът едва-едва пърпореше. Знаеше, че трябва да внимава. Около развалините бе плитко — нямаше метър и осемдесет. Бавно се носеха сред издигащите се колони, покрити с водорасли. Белезникави раци се разбягваха от пътя им. Погълната от този древен свят, Карън бързо забрави за Гейбриъл и сложните компютърни алгоритми.
— Невероятно!
В далечината сред руините се виждаха още няколко лодки. Над водата се носеха възбудени гласове — твърде далечни, за да се разберат отделните думи. Една плоскодънна лодка мина покрай тях. Трима тъмнокожи микронезийци гледаха в захлас древните колони и потъналите във водата постройки.
„Възможно ли е техните предци да са построили този град? И ако е така, какво се е случило?“ — питаше се Карън.
Лодката изчезна, докато Карън бавно завиваше покрай ниска постройка без покрив, чиито прозорци зейнаха срещу тях. Всички сгради изглежда бяха построени по еднакъв начин — от плътно прилепнали блокове и плочи от един и същи тъмен камък. Вулканичен базалт. Някои от плочите вероятно тежаха по няколко тона. Личаха архитектурни умения, каквито рядко се срещаха в Южния Пасифик — съперничеха на строителното майсторство на инките и майте.
Заобиколиха сградата и пред тях се извиси единият от Драконите.
— Снимай — каза Карън със затаен дъх.
— Вече го правя. — Миюки държеше камерата пред себе си.
Върхът на пирамидата се извисяваше на двадесет метра над вълните. Виждаха се осемнадесет стъпаловидни тераси, всяка с височина около метър, които водеха към равната площадка отгоре. Лъчите на слънцето огряваха полуразрушения храм на върха — малка постройка, изградена от плоски плочи.