— Стигнахме — каза Хюстън, хвана дръжката на вратата и хвърли поглед към залата с уморена усмивка на лице. — „Гибралтар“. Не мога да повярвам, че отново съм тук.
— Разбирам какво имате предвид. Хюстън изсумтя.
— Настаниха ме горе в адмиралския апартамент. Шантава работа. Снощи за малко да вляза в капитанската каюта по навик. Странно как работи мозъкът. Старецът поклати глава и отвори вратата, след което направи знак на Джак да влезе пръв.
В центъра на заседателната зала се простираше дълга махагонова маса. Вече бе подготвена за срещата. Чаши за вода, бележници и химикалки бяха внимателно подредени пред всеки от десетте стола. Имаше също термоси с кафе и подноси с малки сандвичи.
Докато пристъпваше към масата, Джак се огледа. По стените висяха карти и диаграми със забодени в тях малки игли с флагчета. Разпозна карта на теченията в района. Върху нея с туш бе начертана квадратна мрежа. Районът за претърсване. Очевидно адмиралът не бе пропилял времето, докато е пътувал насам.
Огледът му отне само миг. После се обърна към Хюстън, който стоеше точно зад него. Адмиралът сякаш отново го изучаваше.
— Е, Джак, как я караш?
— Оцелявам — сви рамене Джак.
— Хм… лоша работа.
Джак сви вежди, изненадан от отговора. Не предполагаше, че адмиралът му има зъб за нещо.
Но Хюстън изясни обстановката, като се стовари в един от столовете и подритна съседния към Джак.
— Животът не е само оцеляване. Той е и за живеене. Джак седна.
— Щом така казвате.
— Има ли някоя жена около теб?
Джак се намръщи. Не разбираше накъде отива разговорът.
— Знам, че не си женен, но… няма ли някой по-специален човек в живота ти?
— Не. Наистина няма. Само приятели. Защо?
— Просто питам — сви рамене адмиралът. — Не сме общували повече от десет години. Дори и с коледни картички.
— Та вие сте евреин! — вдигна вежди Джак.
— Добре де, картичка за Ханука10, магаре такова. Исках да кажа, че поне можеше да се обаждаш от време на време.
Джак се загледа в ръцете си и зачопли облегалката на стола си от неудобство.
— Исках да оставя всичко в миналото. Да започна отново.
— И как се справяш? — язвително попита Хюстън.
Неудобството се смеси с гняв. Джак го потисна и запази мълчание.
— По дяволите, Джак! Не разбираш ли кога някой се опитва да ти помогне?
Джак погледна бившия си капитан.
— И как по-точно?
— Независимо дали си разбрал или не, държа те под око. Зная финансовите затруднения, които изпитваш. На път си да се простиш с ръждясалото си корито.
— Ще се справя.
— Да, и ще се справиш много по-добре с няколко хилядарки от Военноморските сили за участието си в търсенето на Еър Форс 1.
— Нямам нужда от милостинята ви — поклати глава Джак.
— Имаш нужда от нещо, проклет твърдоглавецо!
Двамата се гледаха мълчаливо няколко вдишвания. Накрая Хюстън стисна юмрук върху коляното си, но гласът му омекна от старата болка.
— Помниш ли кога умря Етел?
Джак кимна. Етел беше съпруга на адмирала повече от тридесет години. Една година преди катастрофата със совалката тя почина от рак на яйчниците. В известен смисъл Етел бе за Джак единствената майка, която бе познавал. Собствената му майка бе умряла, когато той бе на три години.
— В деня преди да изпадне в кома ми поръча да се грижа за теб.
Джак изненадано вдигна очи. Адмиралът извърна поглед, но Джак забеляза блясък на сълзи в очите му.
— Така и не разбрах какво е видяла в теб, Джак. Но не мога да разочаровам мойта старица. Дадох ти достатъчно време да останеш със себе си… да се възстановиш след онова, което стана с „Атлантис“. Но стига толкова.
— Какво искате от мен? Очите им се срещнаха.
— Достатъчно се кри. Искам да излезеш от морето. Джак го гледаше слисано.
— Именно затова те мобилизирах. Не само заради подводницата. Време е да се върнеш в истинския свят.
— И флотът е истинският свят, така ли? — изсумтя Джак.
— Достатъчно близо до него. Поне от време на време се отбиваме в някое пристанище.
Джак поклати глава.
— Вижте, оценявам загрижеността ви. Честна дума. Но вече съм почти на четиридесет, а не дете, което да глезите. Ако искате вярвайте, но сегашният живот ми харесва.