— Ама и ти си един чешит, Джак! — Бившият му командир въздъхна и вдигна ръце в знак, че се предава. Стана от стола си. — Срещата ще започне след малко. Предполагам, че разбираш сериозността на задачата.
Джак кимна и също се изправи.
— Разбира се. Става въпрос за Еър Форс 1. И за президента.
— За нещо повече от президента, Джак. И преди сме губили президенти. Но никога при подобни обстоятелства — по време на световна катастрофа. Макар че повечето страни не одобряват Съединените щати и външната ни политика, това не им пречи да очакват от нас лидерство по време на криза. И сега сме лидер… но без водач.
— А вицепрезидентът? Лоурънс Нейф?
— Виждам, че се стараеш да си в течение на нещата — развесели се за миг Хюстън, но лицето му бързо си възвърна сериозното изражение. Веждите му се свъсиха. — Вашингтон натиска за отговор. Преди Нейф да положи клетва, трябва да докажем какво е сполетяло президент Бишоп. Слуховете вече тръгнаха. Някои подозират тероризъм — араби, руснаци, китайци, сърби, споменават дори ИРА. Каквото ти хареса. Според други всичко е някакъв номер. Според трети — конспирация, свързана с Кенеди. — Адмиралът поклати глава. — Пълна бъркотия. За да се възстанови редът, ни трябват конкретни отговори. Трябва ни тяло, което да погребем със съответната помпозност и церемонии. Затова сме тук.
Джак никога не бе виждал Марк Хюстън толкова разтревожен.
— Ще направя всичко по силите си — искрено каза той. — Каквото поискате.
— Никога не съм очаквал по-малко от теб. — Преди Джак да успее да го спре, адмиралът се протегна и го прегърна за миг. — И независимо дали ми вярваш или не, Джак, радвам се да те видя отново. Добре дошъл на „Гибралтар“!
Джак замръзна в прегръдката му, без да може да продума.
Хюстън го пусна и тръгна към вратата.
— Имам да свърша някои неща, но ти се заемай със сандвичите. Препоръчвам ти яйчената салата. С истински яйца е, а не с прахообразните лайна.
Адмиралът му се усмихна уморено, излезе и затвори вратата след себе си.
Останал сам, Джак се свлече в първия попаднал му стол. Изтри в панталоните изпотените си длани. Тежестта на ситуацията започна да го притиска. След повече от десет години усти как очите на целия свят отново са се вперили в него.
Три часа по-късно Джак се намираше пак на борда „Дийп фатъм“, но не за дълго. Облечен в синия си неопренов костюм, той се качи в кабината на „Наутилус 2000“ и се намести в неудобната седалка. После закачи биосензорните монитори и свърза микрофона си. Заедно с Лиза, която го бе сменила в Лоцманската кабина, провериха всички мерки за безопасност преди потапянето.
Чарли се бе покатерил върху подводницата, която се носеше зад „Дийп фатъм“, и проверяваше всички връзки, докато Робърт с маска и шнорхел я оглеждаше отдолу. Джак бе приключил със своята проверка, но хората му не искаха да оставят нищо на случайността. Беше им наредил да проверят всяка дреболия по два пъти.
Чарли се надвеси над Джак. Гледаше го загрижено.
— Сигурен ли си, човече? Доста дълбоко е. Много повече, отколкото някога си свалял това момиче.
— Подготвена е за такава дълбочина.
— На чертожните дъски — сигурно, но това е истинският живот. Океанът винаги намира начин да те изненада. Може и да бъде същинска кучка.
Джак погледна нагоре към геолога.
— Тръгвам, Чарли.
— Добре, човече. С теб е свършено, да знаеш.
Джак се протегна и плесна дланта на едрия ямаец. Чарли спусна акрилния купол над главата му и завинти връзките. След това вдигна палец и скочи във водата, за да се присъедини към морския биолог, докато Джак завършваше последните приготовления.
Около „Дийп фатъм“ имаше други кораби, разгърнати в широк кръг. Далеч на юг „Гибралтар“ изпълваше хоризонта. Отгоре прелитаха хеликоптери „Сий Найт“. Всички очи бяха вперени в Джак и малката му подводница.
— Готов си за тръгване, Джак — обади се Лиза. Не можеше да скрие тревогата в гласа си.
— Всичко е проверено. Потапям се — сухо отговори той.
Включи двигателите и подводницата тихо забръмча под него, след което започна да се спуска. Нивото на водата се заизкачва нагоре по купола и океанът затвори водите си над главата му.
Обзе го мимолетен пристъп на клаустрофобия. Не му обърна внимание. Знаеше, че това е най-обикновена първична реакция, проява на инстинкта за самосъхранение при всяко потапяне. Хората са го изпитвали, откакто са започнали да се гмуркат. Наложи си да диша дълбоко и бавно, за да прогони моментното чувство за безпокойство, докато подводницата се спускаше все по-надълбоко. Предстоеше му дълъг път.