„Шестстотин метра. Повече от половин километър.“
Срещата на „Гибралтар“ бе кратка и делова. Продължилото цяла нощ търсене бе довело до засичане на сигналите на черната кутия и екипът на АКБД бе определил най-подходящото място за потапяне — на дълбочина над шестстотин метра. Вицеадмиралът от Бреговата охрана настояваше да се използва флотският „Дийп дроун“ — дистанционно управляван робот, предназначен за проучване на морското дъно. Но сега той се намираше в Атлантическия океан и не можеше да бъде докаран още цели два дни.
В хода на разискването Джак съобщи на групата, че подводницата му е пригодена за спускане на дълбочина до осемстотин метра и че няма нищо против да проучи мястото и да се опита да стигне до черната кутия. От АКБД не изглеждала особено склонни да приемат помощта му.
— Прекалено опасно е — бе заявил водачът на екипа. — Не можем да си позволим да рискуваме още хора.
Но бившият командир на Джак възрази срещу подобна предпазливост.
— Щом господин Къркланд казва, че може без опасност да проучи района, аз не бих го спрял.
Дори сега Джак усети прилива на гордост при подкрепата на Марк Хюстън, без която нямаше да се спуска на тази непозната дълбочина.
След като помощниците му се отдалечиха, Джак задвижи педалите и започна да спуска „Наутилус“ по бавна спирала надолу, без да откъсва очи от мониторите. Сигналът от собствения му хидролокатор отекваше в ухото му. Времето между сигнала и отражението все още бе дълго. …пит…пит…
Колкото по-дълбоко се спускаше, толкова по-тъмно ставаше около него. Включи акумулатора и запали предните светлини. Ярките конуси се устремиха напред, изчезвайки в безкрайната синева. След дълбочина двеста метра водата стана мастиленосиня, сякаш се спускаше в петрол, а не в океана. Джак вече чуваше издайническите поскърцвания и изпуквания на връзките. Но това бе едва началото. На дълбочина шестстотин метра налягането щеше да достигне над седемдесет килограма на квадратен сантиметър — достатъчно, за да го направи на лепенка преди следващия удар на сърцето.
Обърна се към компютъра и извика сонарния модел на дъното в този район. Подробностите бяха малко. Сканирането бе открило само някакви неясни очертания. Дори и сканирането с кос лъч не бе довело до по-добри резултати. Дъното бе прекалено неравно и пресечено с хълмове, стръмни склонове, подводни планини и други неравности. Отдавна се бяха отказали от всякаква надежда да открият очертанията на потъналия самолет. Той сам трябваше да го стори.
…пинг………….…пинг…
Джак започна да подава на компютърния модел данните от своя хидролокатор. Постепенно неясните очертания започнаха да се фокусират. Появиха се детайли.
— Получавате ли това? — докосна микрофона си той.
— Долу е пълна бъркотия — отвърна Лиза. — Внимавай.
С избистрянето на образа започна да различава по дъното лабиринта от гигантски подводни възвишения и хълмове с плоски върхове. Между тях се извиваха дълбоки каньони и падини. Напомняше му на Бедлендс в американския запад — лабиринт от пресичащи се каньони и речни корита през местност с обрулени от вятъра скалисти плата и червени скали. Веднъж бе пътешествал на кон из онази дива пустош. Човек лесно можеше да се изгуби, дори да имаше карта. Подозираше, че същото важи и за това място.
Радиото изсъска за миг, след което се разнесе гласът на Чарли:
— Не ми харесва това, което виждам, Джак.
— Какво искаш да кажеш?
— Подводните възвишения са продукт на вулканична активност. А това гъсто струпване ми изглежда много подозрително.
— Какво показват сеизмичните датчици? Последва дълга пауза.
— Хм, нищо… всичко е спокойно, но въпреки това не ми харесва.
— Наглеждай ме, Чарли.
Джак си спомни какво се случи последния път, когато пренебрегна съвета на геолога. Вулканът се бе отворил точно под него. Не му се искаше да го преживее отново.
Продължи надолу на все по-широки кръгове, като забавяше спускането. Наблюдаваше как стрелката на дълбокомера пълзи от четиристотин към петстотин метра. Слаби проблясъпи от външната страна на купола отклониха вниманието му от уредите. Отначало си помисли, че му се е привидяло, но в следващия миг се озова сред облак сини светлинки, които се вихреха около подводницата, сякаш бе попаднала в снежна виелица. Биолуминесцентни организми, прекалено малки и прозрачни, за да могат да се видят ясно.
— Тук долу има живот — каза Джак, натисна бутона за видеотрансмисия и завъртя подводницата, за да заснеме бурята, която изфуча и изчезна в тъмнината. — Как е новата видеосистема?
— Малко трепери и образът е накъсан… но детайлите са добри.