Светещият облак изчезна така бързо, както се бе появил. Отново се възцари мрак. Джак се намести на седалката си. Експерименталната видеосистема им бе осигурена от флота и бе инсталирана бързо, за да могат и другите да наблюдават действията му. Хвърли поглед към дълбокомера. Приближаваше шестстотин метра.
…пинг…пинг…
Отразеният сигнал се връщаше все по-бързо и по-бързо. Наближаваше дъното. Намали още скоростта на потапянето и премина от спирала в полегато спускане. Плъзгаше се бавно надолу със запалени светлини.
— Джак!
— Ох, мамка му! — забеляза го в същия миг.
Натисна левия педал, наклони подводницата и рязко зави наляво. За малко щеше да се блъсне във висок чепат стълб, който само преди миг бе изплувал от тъмнината. Стабилизира подводницата, заобиколи стълба и се озова в същинска гора от подобни огънати и стърчащи колони. Някои бяха издължени, широки само колкото една длан, но високи десет метра. Други бяха дебели като секвои и не по-ниски. За малко да кацне принудително в истинска каменна гора.
— Снимай колкото можеш повече. — Гласът на Чарли бе пълен с благоговение.
Джак не бе виждал подобно нещо досега. Издигна се малко, за да избегне най-гъстите области, но въпреки това му се налагаше непрекъснато да лавира между по-големите стълбове.
— Какво е това?
— Стълбове от лава! Чупливи базалтови колони, образували се при изтичането на лава през малки процепи в мантията, която е изстинала бързо в ледените води.
Джак наклони подводницата, за да заснеме гората, и видя огромен октопод, който се катереше нагоре. Ято риби избяга от лъчите на прожекторите.
— Все още знаем много малко за тях — продължи Чарли. — Открити са съвсем наскоро.
Джак се промъкна покрай една чудовищна колона, дебела най-малко три метра и чезнеща нагоре в мрака над главата му.
— Само внимавай, Джак. Както ти казах, това струпване на стълбове от лава означава, че районът е нестабилен. Не е най-приятното място за размотаване. Но можеш да бъдеш спокоен, прикривам ти гърба. При най-малките признаци за сеизмична активност ще надуя алармата.
— Бъди така добър. — Джак прочисти гърлото си. — Лиза, чуваш ли ме?
— Да, Джак.
— Какво е положението ми съобразно предполагаемите координати на черната кутия на Еър Форс 1?
Последва кратка пауза.
— Прехвърлям в компютъра ти последните данни. Намираш се почти над нея. Около сто и двадесет метра на север.
Джак погледна компаса. Стрелката скачаше с половин кръг напред-назад. Почука стъклото. Само преди десетина минути уредът работеше безупречно.
— Лиза, май ще се наложи ти да ме водиш. Компасът нещо върти номера. Не мога да определя ясно посоката.
— Няма проблем. Обърни носа на около тридесет градуса и карай направо.
Джак бавно завъртя подводницата, като използваше една от колоните за ориентир.
— Така добре ли е?
— Идеално. Сега бавно карай напред.
Натисна педалите и леко се понесе напред, като осветява ше пътя си.
— Добре, вървиш право към целта.
Джак се намръщи. Стрелката на компаса полудя. Спомни си за същия проблем по време на изригването на вулкана.
— База… нещо не е наред с…
Внезапно лъчите на прожекторите се отразиха обратно към Джак и го ослепиха за миг.
— Да му…
— … се не види! — довърши Лиза.
Огромен триъгълник от лъскав метал се издигаше от джунглата стълбове точно пред него. Заблестя ярко на светлината. В центъра му ясно изпъкваше огромният американски флаг, под който се четеше „Боинг 28000“. Опашката на Еър Форс 1.
— Открихме Орела — прошепна Джак.
Намали скоростта и се издигна над гигантската опашка, максимално разшири обхвата на лъчите и освети пейзажа под себе си. Появи се и останалата част от самолета. Отломките се бяха разпръснали в голям кръг. Сред тях лежаха повалени стотици колони. Далеч напред се издигаха хълмове.
Джак бавно обиколи района. Дъното бе осеяно с парчета разкъсан метал от крилете и корпуса. Мина над разбития нос на самолета. Стъклото се бе раздробило, но успя да види панелите с уредите за управление.
Извърна очи от гледката, уплашен от онова, което би могъл да открие. Долу бе същинско гробище. Спомените за катастрофата на совалката нахлуха в главата му. Още едно падане от небето. Нима всичко, което бе останало от „Атлантис“, бе само парчета, разпръснати по дъното на морето? Джак изтръпна.
Желанието на адмирала да научи за участта на президент Бишоп бе удовлетворено. Всичко останало бяха подробности.
Кой е виновен?
Джак за миг затвори очи и пое дълбоко въздух. След катастрофата с „Атлантис“ бе изпитал влудяващата сила на обвинението и съжаляваше нещастника, върху чиято глава ще се стоварят всички нападки. Отвори очи и се зае с управлението на механичните ръце. Оставаше да свърши едно последно нещо. Трябваше да вземе двете черни кутии — с данните от полета и с разговорите в пилотската кабина — и да ги изнесе на повърхността.