Под лъчите на прожекторите от морското дъно към него се взираше лице. След няколко удара на сърцето осъзна, че не вижда мъртвец. Лицето светеше в яркозелено. Беше твърдо, направено от кристал. Нефрит. Насочи светлините и разпозна характерни азиатски черти и древна бойна корона. Бяха му казали за подаръка, поднесен на президента Бишоп от китайския министър-председател — изработено от нефрит копие на воин от теракота. Джак придвижи „Наутилус“ напред и побутна бюста с една от механичните ръце. Главата се затъркаля по дъното. Само това бе останало от триметровата статуя.
— Джак, какво има? — повтори Лиза.
Джак с мъка преглътна.
— Нищо. Добре съм. Тръгвам нагоре.
Но преди да потегли, погледът му отново се спря върху нефритения бюст. Чертите на лицето бяха така живи — единственият оцелял от трагедията. Прехвърли черните кутии в едната ръка и използва свободната, за да вземе и парчето от скулптурата. Това бе последният подарък на мъртвия президент. Не можеше да го остави тук.
Събрал всичките си съкровища, Джак натисна бутона и изхвърли баласта. Подводницата се устреми нагоре, подпомагана допълнително от дюзите.
Гледаше как останките под него изчезват. Недалеч от центъра на катастрофата отново се появи кристалният обелиск, стърчащ от океанското дъно. Не можеше да откъсне очи от него. Знаеше, че Чарли би дал мило и драго, за да може да види изумителното образувание с очите си. Джак се надяваше, че видеоматериалът, който бе записал на диска, ще се окаже сполучлив.
Гледката постепенно изчезна извън обсега на лъчите. Джак се облегна на седалката. Всички мускули го боляха. Едва сега усети колко са го изтощили напрежението, тясната кабина, пипкавата работа. Докато ровеше из останките, се бе стегнал като в юмрук. От време на време го побиваха онези странни тръпки, които караха косъмчетата по цялото му тяло да настръхват. Сякаш очите на мъртвите го изучаваха. На моменти можеше да се закълне, че с крайчеца на окото си е забелязал движение. Но когато се обръщаше, намираше единствено отломки.
— Джак, един човек иска да говори с теб.
— Кой?
— Как си, Джак? — разнесе се нов глас от високоговорителя.
— Господин адмирал?
Какво правеше Марк Хюстън на борда на „Дийп фатъм“?
— Долетях до твоето корито преди десетина минути — прочете мислите му адмиралът. — Чух добрата новина по пътя. Значи успя да намериш и двете кутии, така ли?
— Да, сър. Ще изляза на повърхността след около петнадесет минути.
— Знаех, че ще се справиш, Джак.
Джак замълча. Въпреки че правеше всичко възможно, за да загърби миналото си, похвалата на бившия му командир го развълнува.
— Как се справя подводницата? — продължи адмирал Хюстън.
— Като изключим проблема с комуникациите — направо като в мечта.
— Добре, защото екипът на АКБД следеше видеоданните ти от катастрофата. Вече са набелязали няколко ключови компонента от самолета, които да бъдат извадени на повърхността.
— Сър?!
— Би ли се съгласил да се заемеш с това?
Джак прехапа долната си устна, за да не изругае. Беше се надявал, че с намирането на черните кутии задължението му към флота ще приключи.
— Ще трябва да се посъветвам с екипажа. — Естествено, давам ти цяла нощ да си помислиш. От АКБД ще имат достатъчно работа само с анализирането на записите.
Джак се намръщи. Не искаше да се връща в гробището на дъното. Макар че бе претърсвал много останки през изминалите десет години, това тук бе нещо различно. Напомняше му катастрофата, от която той самият бе оцелял.
— Ще си помисля, господин адмирал. Засега мога да кажа само толкова.
— Това е всичко, за което те моля.
Джак въздъхна, облегна се и загледа дълбокомера, чиято стрелка пълзеше към двестаметровата граница. Мракът около него започна да се разсейва. Сякаш настъпваше зазоряване след дълга безлунна нощ. Никога не бе искал така отчаяно отново да види небето.
По радиото се чу познат глас.
— Засякохме местоположението ти — каза Лиза. — Чарли вече спусна надуваемата лодка.
— Благодаря, Лиза. Колкото по-бързо се разкарай от този титаниев ковчег й си взема студен душ, толкова по-добре.
— А какво ще кажеш за новината на адмирала?
Лицето на Джак се изкриви. Не искаше да води този разговор.
— Ти какво мислиш? Трябва ли да се съгласим?
Сякаш можеше да чуе как Лиза свива рамене.
— Зависи от теб, Джак, но на мен не ми хареса това прекъсване на връзката. Подводницата е все още експериментална. Не е предназначена за такива драстични тестове. Ще ми се да я изтеглим на сух док и да я прегледаме изцяло, за да се уверим, че връзките и шевовете са наред. На такива дълбочини не може да се поемат неразумни рискове.