— Или на навита на кълбо змия — Миюки приключи с филмирането, свали камерата и започна да я прибира. — Доволна ли си?
Карън й подаде лампата.
— Би ли могла да направиш и няколко снимки на звездната карта на тавана?
Миюки се намръщи, но взе лампата. Карън преметна чантата през рамо и се обърна.
— Ще взема кристала. Не можем да го оставим на иманярите. — Тя отиде до нишата, хвана звездата, опита да я вдигне, но не успя. Внимателно я натисна, но тя така и не помръдна. — По дяволите! Циментирана е.
Миюки приключи със снимането и се присъедини към Карън.
— Тогава я остави. — Погледна назад към тунела. Ударите бяха спрели преди няколко минути. — Не ми харесва тази тишина. Може би са успели да си пробият път.
Карън се намръщи. Не й се искаше да оставя кристалната звезда.
— Светни ми. Трябва да виждам какво правя.
Миюки се доближи още повече и насочи лъча към нишата. Дъгата пак заблестя ярко.
— Изумително! — призна тя шепнешком.
Карън отново хвана звездата и започна да дърпа. Този път тя се отдели лесно. Карън залитна назад и се блъсна в Миюки. Фотографската лампа полетя и падна във водата.
Миюки се наведе, за да я вземе.
— Надявам се, че си приключила — каза тя, като шареше с ръце във водата. — Добре че лампата е водоустойчива.
Карън държеше звездата на височината на корема си. Беше тежка колкото топка за боулинг и трябваше да я държи с две ръце. Звездата не бе циментирана в нишата, просто Карън не бе очаквала да е толкова тежка.
— Това нещо тежи цял тон!
Вдигна звездата и я пусна в страничния джоб на чантата. Тя увисна тежко на рамото й.
— Добре. Да тръгваме.
— Трябва да побързаме. Не ми харесва тази тишина…
Експлозията ги свари неподготвени. Двете жени паднаха на колене, когато тунелът се разтресе. Ехтящият грохот ги оглуши.
Карън се извъртя, стараейки се да задържи чантата над водата. Посегна да извади пистолета си. Миюки насочи фенера към началото на тунела. Към тях се носеха талази дим.
— Динамит — каза Карън. — Сигурно са им омръзнали кирките.
Когато екотът заглъхна, тунелът се изпълни с нисък тътен. Чуха гъргорене. На няколко метра от тях изригна фонтан морска вода. Още по-близко в тавана се отвори пукнатина, от която започна да тече малък водопад.
— Разпада се! — ужасена извика Миюки.
В тунела започнаха да изригват фонтан след фонтан. Полетяха късове скала.
— Да изчезваме — изкрещя Карън.
Водата вече се бе покачила до бедрата им.
Карън тръгна нататък към следващия тунел. Миюки с мъка вървеше зад нея през дълбоката вода.
— Къде отиваме?
Карън не знаеше какво да отговори. Първо огън, а сега и вода. Ако не бе вълната от страх, щеше да оцени иронията. Но не и в този момент. Тъмният проход напред продължаваше отвъд досега на фенерите им… и бързо се пълнеше с леденостудена вода.
8.
Краят на играта
26 юли, 17:45.
Северозападно от атола Еневак, Централен Пасифик
Облечен в обичайната си бяла памучна роба и червени гащета, Джак си почиваше в шезлонга на предната палуба на кораба. Косата му бе още мокра от продължителния душ, но късният следобед беше топъл. Приятно му беше да чувства върху себе си последните лъчи на залязващото слънце. Елвис се бе излегнал до шезлонга.
В другия край на палубата заоблените контури на „Наутилус 2000“ отразяваха светлината с титаниев блясък. Робърт се бе пъхнал под изкараната на сух док подводница и проверяваше всеки квадратен сантиметър от нея. Лиза седеше вътре и правеше същото. Засега изглеждаше, че подводницата е издържала на чудовищното налягане без никакви проблеми. Единствената и грижа бе прекъсването на връзката. Лиза проверяваше компютърната и комуникационната система и се мъчеше да открие някакъв дефект в работата им, но засега без успех.
— Как е челюстта ти?
Джак насочи вниманието отново към госта си. Адмирал Марк Хюстън се бе разположил в съседния шезлонг. Пуфтеше с дебелата пура от безценните запаси на Джак. Адмиралът почеса Елвис зад ухото и бе възнаграден с бавно помахване на опашка.
— Имало е и по-лоши случаи.
Джак разтри челюстта си. Продължаваше да усеща тъпа болка.
Хюстън дръпна от пурата си и я огледа с удоволствие.
— Кубински тютюн… Май престъпвам много забрани…
— Но си струва, нали?
— О, разбира се!
Той лапна отново пурата и дръпна силно. Очите му се присвиха от удоволствие, когато издиша.
Като се изключат адмиралът и двамата му лични адютанти, Джак си бе върнал отново контрола върху „Дийп фатъм“ — поне засега. Дейвид Спенглър и другите правителствени служители бяха заминали незабавно за „Гибралтар“ с кутиите, пазени от въоръжена охрана. Адмиралът предпочете да остане. Щяха да го извикат в мига, когато успееха да разчетат нещо от записите. Дотогава всички чакаха със затаен дъх.