— Значи смяташ, че е нещо ново? Високият ямаец кимна.
— Никъде другаде на планетата няма природна среда като онази долу. — Чарли чукна по екрана. Подводницата бавно обикаляше искрящата колона и я показваше от всеки ъгъл. Видеоизображението беше кристално чисто и детайлно. Направо безупречно. Нямаше никаква следа от смущенията, за които бяха споменали на повърхността. — При това налягане и соленост на водата кой може да каже как растат кристалите?
Джак се настани на един от столовете и се наведе към екрана.
— Значи искаш да кажеш, че сме първите хора, които виждат подобно кристално образувание?
Чарли се засмя и накара Джак да откъсне очи от екрана.
— Не. Не казвам това, човече… Изобщо не съм го казал. — Той взе дистанционното и забави картината.
Джак наблюдаваше как колоната забавя въртенето си, докато подводницата завършваше обиколката. Чарли стопира записа точно когато ксеноновите прожектори започнаха да пълзят настрани от нея. Джак си спомни, че тъкмо тогава се бе обърнал, за да продължи търсенето на черните кутии. Гледаше в друга посока и бе пропуснал онова, което бе заснела камерата.
На падащата под ъгъл светлина можеха да се видят малки несъвършенства върху кристалната повърхност.
— Какво е това?
— Доказателство, че ние не сме откривателите на кристала. — Чарли отново се зае с дистанционното и образът изпълни монитора. Драскотините се превърнаха в редове от малки белези, прекалено равномерни и точни, за да бъдат естествени. Джак отново се наведе към екрана. Въпреки че образът не бе фокусиран, не можеше да има грешка.
Джордж заговори със страхопочитание:
— Това е писменост. Някакъв древен надпис.
— На тази дълбочина? — Джак зяпна невярващо. Дълбоко в кристала бяха изсечени цели групи и редове малки иконографски изображения — животни, дървета, изопачени фигури, геометрични форми.
Джак не можеше да отрече онова, което бе пред очите му. Всеки символ бе нанесен върху гладката повърхност и запълнен с някакъв блестящ метал. Не беше оптическа измама.
Това бе древна писменост… върху обелиск на повече от шестстотин метра под водата.
Недалеч от остров Йонагуни, префектура Окинава
Карън държеше фенерчето над главата си и с мъка се движеше през бързо надигащата се вода, която вече бе стигнала до кръста й. Мъчеше се да държи чантата с оборудването колкото се може по-високо, но тежестта непрекъснато я смъкваше надолу. Кога щеше да свърши този проход? Колко бе дълъг? И отпред, и отзад се разнасяше ехото на течащата вода.
Чуваше зад себе си как Миюки се бори с водата. Японката бе по-ниска и водата вече стигаше до гърдите й. Почти и се налагаше да плува, за да се държи на повърхността.
Най-накрая тънкият лъч на фенерчето освети стена срещу тях.
— Мисля, че стигнахме края — извика Карън.
Тръгна по-бързо. Тунелът завършваше със стълбище, водещо нагоре. Приличаше на онова, по което се бяха спуснали. Стъпи на първото стъпало — то беше под черната вода. Като се подпираше на гладката стена, Карън се закатери нагоре, все по-далеч от запълващия се тунел.
Обърна се да помогне на Миюки и двете заедно се изкачиха още няколко стъпала нагоре, преди изтощението да надделее. Седнаха на сухите стъпала, като трепереха и дишаха тежко.
— Градеж — посочи Карън. Стените и таванът бяха от плътно наредени базалтови плочи и блокове. — Намираме се над тунела в лавата.
— Значи няма да потънем?
Миюки изглеждаше бледа. Абаносовочерната й коса бе мокра и полепнала по челото й.
— Ако се изкачим достатъчно високо. Трябва да стигнем над морското равнище.
— Но къде сме? — Миюки погледна нагоре по стълбището.
— Предполагам, че стъпалата ще ни отведат в сърцето на втория Дракон.
Карън поне се надяваше да е така. В разположението на сградите имаше симетричност. И ако не бе сбъркала, тунелът от лава би трябвало да води към другата пирамида.
— Дали ще има изход? Карън кимна. — Сигурна съм, че има.
Премълча страха си. Ами ако не успеят да го открият?
— Да вървим тогава. — Миюки се вдигна на крака и протегна ръка към Карън. — Аз ще нося чантата.
Зарадвана, че ще се освободи от товара, Карън свали чантата от рамото си и я подаде на Миюки, която едва не я изпусна.
— Това нещо наистина било тежичко — отбеляза тя, като се напъваше да нагласи дръжката на рамото си.
— Да. Заради кристалния артефакт е. Сигурно тежи към десетина килограма.
— Но той е толкова малък! Карън сви рамене и се изправи.
— Поредната мистерия, свързана с това място. Въздъхна и пое първа нагоре, като се молеше да успее да разкрие последната мистерия — изхода от този смъртоносен капан.