Ослепена от болката и шока, Дорийн чу как приближават и други.
— Не! — изстена тя и се сви на кълбо.
— Оставете я — излая нечий глас. — Нямаме време. Трябва да се разкараме от шибания град, преди да е довтасала Националната гвардия.
В отговор се разнесе мърморене, но Дорийн чу как нападателите й отстъпват назад. Заплака от облекчение и ужас.
Главатарят се изправи пред нея. Тя вдигна обляното си в сълзи лице, готова да благодари за проявената милост. Вместо това се озова пред дуло.
— Вземете всички амуниции! — извика главатарят към останалите. — И не забравяйте котлони и бутилки с газ!
После натисна спусъка, без изобщо да поглежда към нея. Дорийн чу трясъка от оръжието и усети как тялото й полита назад. След това светът изчезна.
20:15 СТВ (18:15 местно време).
Алеутски острови, Аляска
С падането на нощта Джими Помаутук стискаше здраво тотемния стълб, изобразяващ боговете на прадедите му. Доскоро той гордо се издигаше на върха на Ледената планина, а сега се носеше във водата и се люлееше по вълните. Джими не го изпускаше. Правеше всичко възможно да държи тялото си над водата, но вълните неуморно се опитваха да го съборят от тотема.
Преди часове бе успял да отскубне тотема с циментовата му основа, докато водата пълзеше нагоре по скалите на Ледената планина. Островът потъваше изненадващо плавно и му даде достатъчно време да използва брадвата от заслона, за да отсече стълба. Когато водите наближиха върха, той бутна дървото. Тримата англичани отдавна бяха побягнали надолу по пътеката към Порт Ройсън. Джими се бе опитал да ги спре, но те така и не го чуха. Паниката ги бе направила глухи.
Останал сам, той бе скочил от скалата и бе доплувал до тотема. Нанук остана на края на скалата, като пристъпваше напред-назад. Не знаеше какво да направи. Джими не можеше да спаси старото си куче. Знаеше, че самият той трудно ще оцелее.
С натежало сърце бе яхнал тотема и бе започнал да гребе към далечния континент. Лаят на Нанук се носеше над водата, докато островът не се изгуби далеч назад.
Чувството за вина го измъчваше. Отново чу лая. Но това не бе дух. Обърна се и видя как нещо пляска към него на няколко метра встрани. Мярна се черно-бяла козина.
В сърцето му забушуваха радост и тревога. Старото куче не се бе предало и Джими знаеше, че ще направи всичко възможно да го спаси.
— Хайде, Нанук! — извика той през тракащите от студ зъби. — Домъкни си задника насам.
Посинелите му устни се разтеглиха в усмивка, когато в отговор се разнесе лай.
След това нещо се надигна от вълните зад плуващото куче. Дълга черна перка, прекалено голяма за акула. Орка. Кит убиец.
Сърцето на Джими се сви. Протегна ръка към кучето си, но напразно. Перката изчезна. Джими затаи дъх, като се молеше на древните богове да спасят другаря му.
Внезапно около кучето изригна бял фонтан. Нанук заскимтя, предусещайки съдбата си. След това изчезна сред поток кървава пяна. Черната перка се издигна за малко над вълните, после потъна.
Без да помръдва, Джими се носеше по вълните, яхнал дървото. Пръстите му се впиваха в изображенията на боговете на прадедите му — Мечка, Орел и Орка. Възцари се тишина. Океанът бързо се успокои, заличавайки всяка следа от безмилостната атака.
Усети горещите сълзи да се стичат по измръзналото му лице. В мъката отпусна чело на дървото.
Притъмнялото небе се озари в неестествен червен цвят. Джими вдигна глава и видя източника на светлината вляво. Сигнална ракета. Забеляза катер на Бреговата охрана. Седна и размаха ръка.
— Помощ! — завика той, като се мъчеше да запази равновесие върху дънера.
Отговори му къс сигнал. След това се разнесе слаб глас:
— Виждаме те! Стой на място!
Джими спусна ръка и се притисна до стълба. Позволи си да въздъхне с облекчение. Тогава го усети. Нечие близко присъствие. Обърна глава и погледна напред.
Право срещу него се носеше друга черна перка. Предният й ръб закачи края на дървото, побутна го, изпробва го.
Джими бавно измъкна краката си от водата.
От лявата му страна се появи втора перка… и още една. Глутницата китове убийци бавно го обкръжи. Джими разбра, че катерът няма да успее да стигне навреме. Така и стана. Нещо силно блъсна тотема отдолу и го изхвърли цял метър нагоре във въздуха. Джими полетя, като се мъчеше да се задържи за дървото.
Падна обратно и потъна. Вече бе така премръзнал, че едва усети ледената вода. Отвори очи. На огнената светлина на сигналната ракета видя огромните сенки, които все така продължаваха да кръжат около него. Опита се да остане неподвижен, въпреки че замръзналите му дробове се бореха за глътка въздух. Остави тялото си само да изплува на повърхността.