— И с какво не ти подхождам, мога ли да знам?
— Ти ми подхождаш, май и аз ти подхождам. Но тук, на това или на някое друго легло. Само че леглото все още не е целият живот.
— Ти какво, да не те пипна пак ревността към Вика?
— А откъде знаеш, че съм те ревнувала от Вика, не съм ти казвала нищо по този въпрос.
— Не си ми казвала, но знам, аз съм длъжен всичко да знам. — Шарок обичаше да вмъква тази фраза, където трябва и където не трябва.
— Е, тогава ще ти кажа: и аз знам. Знам като каква е идвала Вика в онази квартира.
Сега той се надигна на лакът. Тук има нещо неясно, намирисва на нещо неприятно. Той си бе мислил, че просто ревността й е минала, обаче излезе, че тя знаела за осведомителската роля на Вика. Откъде ли знае? Дали Вика сама не й е признала? Тогава той я е оплескал.
— И като каква е идвала при мене?
— Не желая да обсъждам този въпрос.
Неочаквано той долови в гласа й металната будягиновска твърдост.
— Тази тема не ми е интересна. Много хора знаят какво предсталява Вика. Но само аз — че в работата си тя е била свързана с тебе. И от мен няма да го научи никой. Така че не се тревожи: никога, при никакви обстоятелства аз няма да ти причиня вреда. Ти прекрасно го знаеш. Да, когато видях Вика там, бях възмутена и скъсах отношенията ни. Но после, когато научих каква е, разбрах, че не съм била права. Така че онзи случай сега няма никакво значение. Защо се разделяме ли? Не исках да ти казвам, но щом настиваш, ще ти кажа: пак съм бременна, Юра. Очаквам дете. И както вероятно се досещаш, вече няма да има никакъв синап и никакви аборти. Ще родя син или дъщеря. Към тебе нямам никакви претенции. И издръжка няма да ти искам, и за баща няма да те пиша — знам, не го желаеш.
Охо, бива си ги тия новини!
Но той бе поразен не толкова от самата вест, колкото от нейния нов, спокоен, властен глас.
— Но защо всъщност?… — подзе Шарок.
Тя го прекъсна:
— Недей да спориш! Нещата, за които говорим, не са повод за чесане на езици.
Тя не повиши глас, но в него пак прозвуча тяхната, будягинската категоричност.
— Този брак не е нужен и на двама ни и преди всичко на тебе, защо трябва да се преструваш?
Шарок стана, отиде до прозореца, дръпна завесите, дълго стоя така…
Права е. Той не й е нужен, и тя не му е нужна. Да влезе в чуждо семейство, вечно да живее вътрешно напрегнат, да се приспособява към техния начин на мислене, да обмисля всяка фраза — това е изключено.
Но остана поразен, когато Лена повтори почти дума по дума всичко, за което бе мислил там, до прозореца. Изглежда, все пак я бе подценявал.
— Ние сме си чужди, Юра, имаме различни възгледи, различни ценности, нужни са ни усилия, за да се разбираме. Виждам как се присвояваш към мен, говориш не каквото мислиш и не казваш истината. Това е трудно, най-малкото — обременително.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид разказа ти за Саша — че уж благодарение на тебе го осъдили само на три години заточение, а не са го пратили в лагер, и че уж неговото арестуване криело някакви опасности и за тебе. Глупости! Просто аз винаги съм искала да имам добро мнение за тебе и съм си внушавала, че всичко е така, както казваш…
Шарок мълчеше.
— И за Вика. Знам, че работиш в органите, но самият факт, че работиш така, ме отврати, остави у мен неприятно чувство. Прекалено нечистоплътно беше да смесваш тези неща.
Той седна до Лена на леглото, хвана ръката й, усмихна се.
— Но защо тогава дойде при мен в болницата? Та ти сама възобнови връзката ни.
— Как можех да не дойда… Тревожех се — Нина каза: „Изнесоха го на носилка, откараха го с линейка.“ Пък и ми дожаля за тебе: в болница човек се чувствува много самотен, когато никой не идва да го види.
— Ясно… Значи просто си ме съжалила… А аз се надявах, че ме обичаш.
— Аз ли? — тя се замисли. — Не знам. Едва ли… Но искам да се разделим като приятели, искам да се разделим с теб именно в такъв светъл майски празничен ден, именно такъв да го запомним.
Не биваше да пита за болницата, даде й още един повод да го унижи, да му покаже интелигентското си превъзходство. Той не отиде при нея в болницата, макар че тя тогава умираше, умираше по негова вина, а тя дойде дори след една нищо и никаква операция, показа се по-добра, по-благородна от него.
Сега, бременна, отново поема всичко върху себе си, освобождава го от всички грижи, от отговорност, от издръжка. Сигурно там, в онова миличко семейство, вече са уговорили всичко, сигурно самият Иван Григориевич е казал: „Ще минем и без твоя подлец, раждай!“ Отново изтъкват, че те са аристократи, а той е плебей, нищожество.
И той нищо не може да й отговори. Но трябва да отговори, трябва да излезе достойно от това положение.