Скоро след разстрела на Каменев са разстреляни първата му и втората му съпруга.
През 1939 година е разстрелян по-големият му син Александър.
По-малкият син на Каменев Юрий е разстрелян на 30 януари 1938 година, един месец преди да навърши 17 години.
Внукът на Каменев Виталий е арестуван вече през 1951 година, на 19-годишна възраст, осъден е на 25 години изправително-трудови лагери. Умира през 1966 година.
Така другарят Сталин изпълнява своето обещание.
30.
Не можаха да отидат на премиерата на „Богатири“. Вадим се разболя от стрептококова ангина, боледува тежко, с температура около трийсет и девет, правеше гаргара с риванол, нищо не помагаше, Феня му приготвяше отвари от сушени гъби, на село само така се лекували, и наистина му поолекна, можа поне бульон да пийне… Помоли да му донесат вестниците, доста време нищо не беше чел. Литовски хвалеше „Богатири“ в голяма рецензия в „Советское искусство“, а Загорски — във „Вечерняя Москва“. Вадим не прочете рецензията на Загорски, хвърли вестниците на пода, има време да ги прочете, има време да види и спектакъла, спеше му се.
На 14 ноември се обади Ершилов:
— Още ли не си оздравял?… Но сигурно можеш да четеш вестници? „Правда“ виж, „Правда“.
— Какво пишат? — лениво попита Вадим.
— Публикувано е постановление на Комитета по въпросите на изкуствата, забраняват „Богатири“.
— Сериозно?!
— Сериозно я…
А на 15 ноември пак в „Правда“ бе публикувана статия от Керженцев под заглавие: „Фалшификация на народното минало“. Керженцев бе направил Демян Бедни на пух и прах. В края на статията си той пишеше:
„… в исторически аспект пиесата на Д. Бедни представлява изопачаване на историята, тя е образец не само на антимарксистко, но и просто на лекомислено отношение към историята, оплюване на народното минало… За богатирите Д. Бедни се е сещал само по повод «богатирското хъркане»… представял е руския народ как се «излежава на печката». Това печално изопачаване, чуждо на болшевиките и просто на съветските поети, е сложило своя отпечатък и върху тази пиеса.“
Сега вече Вадим се обаждаше на Ершилов:
— Какво ново? Лежа тук и нищо не знам…
— Разправят, че такова… изритали Демян Бедни от кремълския апартамент — смееше се Ершилов, — разправят, че сега живеел у познати… Скоро ще подберат и твоя Камерен театър, ще видиш. Ще трябва и ти да се включиш.
— Ама как ще се включа и аз? Болен съм, пък и не съм гледал „Богатири“, нали знаеш…
— И да си го гледал, и да не си го гледал, ще трябва да се включиш…
Прав излезе тоя мошеник Ершилов, може и да е знаел нещо, но не му каза. На 20 ноември в „Правда“ бе публикувана статията „Поредица от грешки“, подписана от „Зрител“. На театъра бе нанесен силен удар, както се казва, удар под лъжичката… Вадим я четеше, препрочиташе, отново и отново вземаше вестника.
„Бе направено всичко театърът да се освободи от формалистично-естетското «наследство», да стане жизнен, съдържателен, истински съветски. Но това не бе постигнато. Ръководителят на театъра зле е усвоил политическите уроци…
Скромност — ето какво винаги е липсвало на Камерния театър. Безочлива самореклама — ето какво той винаги е имал в излишък.
Камерният театър неведнъж е поставял политически погрешни пиеси:
«Заговорът на равните» от Мих. Левидов през 1927 г.
«Пурпурният остров» от Мих. Булгаков през 1928 г.
«Наталия Тарпова» от С. Семьонов през 1929 г.
Цялата общественост, включително и другите театри, сурово осъди тези спектакли на Камерния театър и те бяха свалени от неговата сцена…
Ръководителят на Камерния театър А. Я. Таиров упорито продължаваше своята поредица от грешки. През 1931 година той постави абсолютно шовинистичната пиеса «Патетична соната» от М. Кулиш.
После се появи спектакълът «Богатири» — пиеса от Д. Бедни, абсолютно фалшив по своята политическа тенденция спектакъл…
Камерният театър почти бе откъснат от политическия и художествен живот на страната.
Таиров установи в театъра един вид «самодържавие», потискащо всяка проява на творческа инициатива от страна на колектива. А между другото театърът не е бащиния на Таиров.
Камерният театър не съумя да създаде творчески колектив, защото на най-добрите актьори не се дава възможност за изява. Камерният театър изостана от общия напредък на съветското изкуство, той се влачи на опашката…“