Съшия ден на Вадим се обади отговорният секретар на вестника, който често публикуваше негови работи:
— Вадим Андреевич, има мнение, че и ние трябва да откликнем на събитията в Камерния театър. Молим ви да напишете нещо.
— Но разбирате ли — каза Вадим, — болен съм, получих ревматична атака след ангината и ми е предписан строг режим на легло. Освен това не съм гледал „Богатири“ именно защото боледувах, а не съм гледал и другите споменати спектакли, или пък не ги помня, защото тогава бях още дете.
— Ще докладвам на главния редактор — кисело отговори секретарят, — не очаквах, че ще ни откажете, Вадим Андреевич.
На 23 ноември на шеста страница на „Правда“ излезе малка бележка: „Колективът на Камерния театър заговори“ с подзаглавие „А. Я. Таиров замазва грешките си“.
Събранието на работещите в театъра продължило два дена, изказали се няколко десетки души, между които най-видните му актьори.
Фенин, заслужил деятел на изкуството: „Принуждаваха актьорите само да възхваляват приетата пиеса, дори и да я намираха слаба.“
Ала най-изненадан бе Вадим от изказването на Ценин: „Таиров не искаше да обсъжда с колектива на театъра работата си върху спектакъла.“
Вадим добре си спомняше Ценин: в „Машинал“ той играеше съпруга, в „Оптимистична трагедия“ — Водача и когато Вадим вземаше онова интервю, Коонен го хвалеше. Виж го ти Ценин!
Ами нали той, Вадим, преди година и половина публикува интервюто си с Коонен! Вярно, може да каже, че са му възложили да вземе това интервю, ала във вестника сигурно помнят, че той го занесе сам. Но основният текст не е негов, а на Коонен, и все пак ремарките са негови, въпросите са негови и в тях личи възхищението му и от театъра, и от Коонен. И между другото може да му напомнят това. Много хора тогава завиждаха на успеха му, сега ще се реваншират.
Май не биваше да отказва на вестника, не успя да подуши нещо. Отговорният секретар доста кисело му отговори: „Ще докладвам на главния редактор.“ И после с намек: „Не очаквах, че ще ни откажете, Вадим Андреевич.“
Че и Ершилов доля масло в огъня. Дойде да му разкаже за разширеното заседание на Комитета по въпросите на изкуствата, на което поканили и него, и Елсбейн.
— Ако не беше болен, и тебе щяха да поканят. Ще прочетеш подробности за заседанието утре или вдругиден в „Советское искусство“, но за теб ще е полезно и предварително да знаеш някои неща: Керженцев обвини Таиров в политическа враждебност.
— Ами „Оптимистична трагедия“? — попита Вадим. — Поне за този спектакъл не бива да забравят. Поне в него не може да има „политическа враждебност“.
— Дори не я споменаха. Керженцев каза: „Камерният театър е опозорено понятие.“
Добре се подреди, няма що… Глупак, защо отказа да напише статията? Дали да каже на Ершилов?
— Обадиха ми се от вестника, помолиха да напиша нещо, но аз казах, че съм болен и не мога.
— Втасал си я… Обади се и кажи, че си оздравял. Веднага се обади. Ще почакам.
Вадим се обади, върна се и каза, че всичко е наред.
— Добре направи: не е хубаво човек да се измъква от впряга.
Вадим извика Феня, помоли я да му донесе още една възглавница, така, полуседнал, ще му е по-удобно да пише. Взе една книга, подложи я под листа, ама не, плъзга се. Потърси с очи по бюрото, по рафта, видя някаква забравена дебела тетрадка — ще свърши работа. Отвори я и се натъкна на нещо преписано от „Chicago Tribune“ от 22 март.
„Надяваме се да ги видим отново. След отпътуването им парижката сцена ще помръкне. С нетърпение ще очакваме завръщането на тези гениални артисти и спомняйки си ги като пример, често мислено ще отправяме поглед към Русия, защото вече знаем, че светлината приижда към европейската сцена от Изток.“
Откъде ли беше това? И си спомни: от брошурката „Политически отзиви на западната преса за гастролите на Московския държавен камерен театър“.
„Гениални артисти!“, „Светлината приижда към европейската сцена от Изток“… Западната преса не случайно ги хвали толкова… Изкуството им явно е удобно на буржоазията.
С неприязън си спомни за Коонен. „Момиче“… Нарича трийсетгодишна жена „момиче“, ама че господарка се намерила, „момиче“ й слугува. И не от щедрост на таланта е простодушна и демократична със събеседника си, а от равнодушие. Все й е едно с кого разговаря, за нея е важен поводът да разкаже за себе си, за своите успехи… Стефан Цвайг, О’Нийл, Жан Кокто…
Прав е в статията си Зрителят: на Камерния театър му липсва скромност. Наистина това тяхното е безочлива самореклама! „Победихме Малий театър в съревнованието…“ Малий театър е жив и ще живее, ама още не се знае дали вие ще оживеете… Малий театър е нужен на народа, нужен е на страната, драга мадам Коонен, обаче още не е ясно дали вие сте нужна на страната. На Запада сте нужна вие, да. Западът ви аплодира… Но от нашия, от съветския зрител вие няма да получите аплодисменти.