Вадим се смрази от страх, този луд сега ще го убие, ще го застреля с пистолета, закрепен за колана му.
Алтман седна така неочаквано, както беше станал. Отново помълча, замислено и тъжно загледан в ъгъла на стаята, после внезапно попита:
— В Съюза на писателите разказват ли се вицове?
— Сигурно се разказват.
— Отговаряйте точно: разказват ли се или не се разказват. Не „сигурно“, а точно.
— В Съюза на писателите членуват стотици хора.
— Не ви питам колко души членуват в Съюза на писателите, питам ви: разказват ли вицове?
— Някои със сигурност разказват.
— Кои са тези „някои“?
— Не мога да назова конкретни лица…
— „Не мога“ ли?! — Алтман изкриви устни в злобна усмивка. — Кажете по-добре „не искам“… За един виц ви хванахме, него си го спомняте, ако ви хванем за друг, и други ще си спомните, само че ще бъде късно. Добре! Познавате ли Александър Павлович Панкратов?
— Панкратов? А, да, Саша Панкратов, разбира се, познавах го, бяхме съученици.
— Знаете ли къде е сега той?
— Арестуван е, на заточение е. Май в Сибир.
— От кого знаете това?
— Тоест как — смути се Вадим, — живеехме на една улица, учихме в едно училище, всички го знаеха.
— Не, вие наистина ме смятате за глупак — каза Алтман, — искате да ме убедите, че цялата улица само това говори — за арестуването на Александър Павлович Панкратов. Искате да ме убедите, че все още ходите на училище и там не се говори нищо друго, освен за арестуването на Панкратов… Така ли?
— Срещал съм съученици на Арбат и те са ми казвали, че Саша Панкратов е арестуван.
— И толкоз?
— Тоест?
— Какво „тоест“, какво „тоест“?! — пак избухна Алтман. — На руски ви питам — това ли е всичко, което знаете за делото на Панкратов?
— Аз изобщо нищо не знам за неговото дело. Знам, че са го арестували, а за какво не знам.
— Не знаете, значи. Нищо не знаете! Знаете само един виц, през целия си живот сте разказали само един виц.
Алтман млъкна, отново се проточи дълга пауза и накрая неочакваният въпрос:
— Писали ли сте писмо в защита на Панкратов?
— Писмо ли — смути се Вадим, — писмо.
— Да, „писмо“, „писмо“ — пак изкриви устни Алтман, — писали ли сте писмо в защита на Панкратов?
Вадим си спомни трапезарията в апартамента на Лена Будягина, където седяха, когато Нина предлагаше да напишат писмо в защита на Саша, спомни си Лена, и Нина, и Максим. Саша бе арестуван преди две години. Вадим вече беше я забравил.
— Вижте — неуверено подзе той, — когато арестуваха Саша Панкратов, бях на гости у една ученичка Лена Будягина, бяха дошли и други наши съученици.
— Кои?! — прекъсна го Алтман. — Кои конкретно? Говорете конкретно. Марасевич, не усуквайте, не ме карайте да ви измъквам показанията с ченгел. Цяла година си припомняхте вашия бръснар, мислите, че и занапред ли ще бъде така? Не, няма да ви дадем по година за всяко име, имаме начини да ви накараме да мислите по-бързо. Имаме такива средства. И първото средство е да ви оставим тук. Тук, в килията, ще си спомняте по-бързо.
Вадим си пое дъх, ръцете му трепереха, сякаш обръч стягаше главата му.
— Е? — неочаквано тихо и спокойно изрече Алтман — Ще говорите ли?
— У Лена бяхме аз, Нина Иванова и Максим Костин, всички сме съученици…
Алтман си записа имената на листче.
— Разговаряхме за Сана Панкратов. Нина Иванова предложи да напишем заявление до ОГПУ: че познаваме Саша Панкратов като честен комсомолец. Аз възразих, казах че сме познавали Саша Панкратов като добър комсомолец в училище, а оттогава са минали шест години и той може да се е променил, а Лена Будягина…
— Добре, добре — нетърпеливо го прекъсна Алтман, — стига! С една дума обсъждали сте въпроса как да защитите осъден контрареволюционер. Нали така? Как мислите: щом Панкратов е бил осъден по член 58-и, това означава ли, че е контрареволюционер или не?
Вадим би могъл да каже, че тогава Саша още не е бил осъден, само е бил арестуван и те не са знаели, по кой член ще бъда обвинен, и че той, Вадим, наистина се е противопоставил на Нина. Но се страхуваше да противоречи на Алтман, страхуваше се, че той пак ще избухне, затова покорно се съгласи.
— Да, разбира се, щом Панкратов е бил осъден като контрареволюционер, значи е контрареволюционер, несъмнено.
— А вие сте искали да защитите контрареволюционер.
— Но лично аз…
— Какво „лично аз“, „лично аз“… Не ме интересува какво е говорил всеки от вас поотделно. За мен е важен фактът: събрали сте се четирима души, тоест група, и сте обсъждали въпроса как да помогнете на един арестуван контрареволюционер. Смятали сте да пратите писмо в негова защита. Изпратихте ли?