Доволен от впечатлението, което му направи. Алтман продължи:
— Защо мисля така ли? У нас има още много гадове, имате много завистници, именно те ще се заядат: сега другарят Марасевич пише едно, а преди година и половина пишеше друго. Такова нападение трябва да се предвари. Вие сам трябваше да си спомните за интервюто и да покажете, че пороците, в които сега уличават театъра, са му били присъщи още тогава, преди година и половина. Но не сте го направили.
И отново, но този път някак странно погледна Вадим.
— А трябваше. Защото по времето, когато сте хвалили този театър, негов директор е бил закоравелият шпионин и терорист Пикел. Вие четете вестници, нали знаете за какво бе разстрелян Пикел?
— Но аз дори не се познавах с него — смотолеви Вадим.
— Това трябва да се докаже, Вадим Андреевич, а е трудно да се докаже. Вие сте редовен посетител в Камерния театър, може да се каже — негов щатен рецензент, дори ви е запазено специално място на петия ред. И да не сте се познавали с директора на театъра?
— Но аз наистина…
— Добре де — прекъсна го Алтман, — няма да говорим за Пикел, и за театъра няма да говорим, и за изкуството, че инак — той се засмя, и то много симпатично се засмя — този спор ще ни отведе кой знае къде встрани. Искам само добре да проумеете какво си признахте сега. Първо — пред вас са разказали антисъветски виц. Как сте реагирали на това? Дошли сте при нас, в краен случай в партийния комитет, съобщили сте за случката, разобличили сте антисъветчика? Не, обратното. Вие самият сте започнали да разказвате този виц. На кого? На своя бръснар. Само на него ли? Вие твърдите, че само на него. Ние нямаме основания да ви вярваме. Щом сте го разказали на един, може да сте го разказали и на друг. Но във всеки случай вие сте чули вица и ние знаем от кого, знаем и на кого сте го разказали. Случайно ли е това? Понякога такива неща стават случайно, някой случайно чул нещо, случайно го разказал, случва се, макар че ние и това не прощаваме — човек трябва да знае какво разказва. Но това вашето, Вадим Андреевич, не е случайно, далеч не е случайно.
Алтман отново леко примижа, загледан във Вадим, и сърцето на Вадим отново се сви от страх. После погледът му стана нормален и той продължи:
— Защо не е случайно ли? Защото, Вадим Андреевич, вие сте прикрит троцкист.
В отговор на негодуващия жест на Вадим той вдигна ръка:
— Спокойно, спокойно! Събирали сте се цяла група и сте обсъждали писмо в защита на арестуван контрареволюционер. Твърдите, че вие сте били против това писмо. Ще ви повярваме, че сте били против. Но защо сте били против? Защото не бива да се защитава контрареволюционер ли? Не, защото, видите ли, било минало много време от училищните години. Съветски подход ли е това? Не, съветският подход диктува съвсем друга позиция: не искам и няма да защитавам арестуван контрареволюционер, не желая дори да обсъждам този въпрос. Ето това е съветски подход. Вие не сте го проявили. Напротив, участвували сте в обсъждането на този въпрос и сигурно щяхте да подпишете писмото, но Будягин е забранил, а защо е забранил — вие пак не знаете. Не сте се ръководили от гражданската си позиция, а от нечия забрана. А върху каква почва се е формирала вашата позиция? Тя се корени в обстановката, в която сте расли. Вие сте расли в дом, където чужденците са свои хора. Професор Крамер, Росолини — в гласа му личеше погнуса, — ах, ах… А вие сигурен ли сте в лоялността на тези чужденци към нас, можете ли да гарантирате, че те идват у нас само с научни цели? Можете ли?
Вадим потиснато мълчеше.
— Не можете — отговори вместо него Алтман, — а сте седели на една маса с тях, пили сте, яли сте, слушали сте разговорите им и нито веднъж не сте дошли при нас да кажете: Вкъщи чужденците говорят нередни неща. И за един от тях, за един отявлен антисъветчик се е омъжила сестра ви. Мъжът й не само е антисъветчик, той е шпионин, заминал си е навреме, успял е да избяга, успял е да избегне правосъдието. И не е заминал сам, взел е и сестричката ви — и това сигурно не е случайно. Малко ли са в Париж хубавите девойки? Не са малко. Между другото той е имал за годеница момиче от много богато семейство, но го е пренебрегнал заради сестра ви. Ще ви кажа защо го е пренебрегнал: за да може да я изведе оттук. Да, да. И тя не е светица, както се казва, било му е заповядано да изведе и нея, да я спаси, та затова я взема и я спасява.
Той помълча, скръстил ръце на мършавия си корем, гледаше някъде покрай Вадим с печалните си очи.
— Ето какво кълбо се заплита, Вадим Андреевич, лошо кълбо, много неизгодно за вас. Та нали дори само заради вица за другаря Сталин отдавна трябваше да ви вкараме в затвора… А освен вица има и чужденци, и защита на арестувани контрареволюционери. А ние не ви вкарахме в затвора, Вадим Андреевич, ние ви пощадихме… Защо ли? Ще ви кажа направо: ние ви ценим. Ценим ни като критик — той се позасмя, — вярно, не сте Белински, не сте Чернишевски, но в статиите си стоите на правилни позиции. Но е въпрос дали сте искрен, или се преструвате. Според това досие — той кимна към чекмеджето, където бе прибрана папката с протоколите — можем да се съмняваме във вашата искреност, тук има достатъчно основания за такива съмнения. И — той прониза Вадим с продължителния си многозначителен поглед — тепърва ще трябва да доказвате своята искреност. Това е положението, Вадим Андреевич, вие как го преценявате?