Вадим сви рамене.
— Не знам… Всичко излезе толкова нелепо…
— Трябва много внимателно да обмислите поведението си, Вадим Андреевич.
— Разбира се, разбира се — замънка Вадим, — за в бъдеще ще бъда по-благоразумен.
— Какво пък, благоразумието е хубаво нещо — съгласи се Алтман, — но какво да правя с това? — той пак кимна към чекмеджето.
— Какво да докладвам на моето началство? Щом прочете това досие, началството ще попита: „В коя килия е този Марасевич?“ Какво ще отговоря аз? „Той обеща да бъде по-благоразумен“ — това ли да отговоря? Тогава в килията, в която би трябвало да сте вие, ще сложат мен. А аз не искам да ме тикнат в килия, Вадим Андреевич, не, не искам.
И отново млъкна.
Вадим не смееше да шавне. Мъчеха го киселини, трябваше да глътне сода, имаше у себе си, винаги си носеше сода, но не смееше да поиска вода.
— И тъй, Вадим Андреевич — неочаквано весело заяви Алтман, — трябва да приключваме това дело. Повтарям: трябва да докажете искреността си. И ако я докажете, всичко това — той почука по чекмеджето — ще изглежда наистина като нелепа случайност. Разбрахте ли ме, Вадим Андреевич?
— Да, да, разбира се.
Той разбираше, много добре разбираше какво искат от него. Разбираше и че ще се съгласи с искането им, но се страхуваше сам да произнесе тези думи.
— Какво „да“, какво „да“ — навъси се Алтман, — какво разбирате?
— Разбирам, че трябва да докажа искреността си.
— А как?
— Не знам… Готов съм. Но… Не знам.
— Какво пък, аз ще ви подскажа — твърдо произнесе Алтман, — вие трябва да ни помогнете в борбата срещу враговете на партията и държавата.
— Но моите статии, моите отзиви…
— Вашите статии и отзиви са ни известни, вече говорих по този въпрос. Но те са свързани с литературата и изкуството, а ние искаме да знаем едно-друго за хората, които се занимават с литература и изкуство, какво представляват те, какво мислят в действителност, какви са действителните им мисли, а не онези, които произнасят по събрания, искаме да знаем какво говорят те не на трибуната. Нужен ни е референт.
— Защо не…
Алтман извади от бюрото си лист хартия, подаде на Вадим писалка.
— Пишете!
— Какво?
— Че сте готов да ни помагате.
— Но аз ще ви помагам, защо трябва да пиша?
— А какво ще докладвам аз там? — Алтман вдигна пръст към тавана. — Че човекът е обещал на думи да помага?
Дръпна чекмеджето, извади папката с протоколите и раздразнено я хвърли на бюрото.
— Тук са вашите дела, гадните ви дела, те са записани, а вие не искате да запишете добрите си дела. На думи, видите ли, обещава да помага. — Той погледна часовника си. — С една дума решавайте, никой за нищо не ви принуждава. Вече два часа си чешем езиците с вас. Както разбирате, аз си имам и други грижи.
Облегна се назад, примижа, на устните му се изписа гнуслива усмивка.
— Решавайте, решавайте.
Вадим топна писалката в мастилницата.
— Какво трябва да напиша?
Зададе този въпрос спокойно, дори с достойнство — сега те са заинтересовани от поведението му.
Бавно, с паузи, неприпряно, но уверено и твърдо Алтман продиктува:
— „Аз, долуподписаният гражданин Вадим Андреевич Марасевич, се задължавам да съобщавам на органите на НКВД за всички действия и разговори, както устни, така и напечатани, които нанасят вреда на съветската власт. Също така по указание на органите на НКВД се задължавам да рецензирам за тях произведения на литературата и изкуството.“ Написахте ли? Е, това е. Не ви задължаваме да ни давате тези сведения с ваш подпис. Всичко се случва: може да се загубят, да ги забравите някъде, а някой да ги намери, не искаме да ви усложняваме живота. Затова е най-добре да подписвате тези съобщения с псевдоним. Може мъжко име, може женско. Ще ви обиди ли женски псевдоним?
Черен хумор, по дяволите, на всичко отгоре се подиграва.