Но Сталин не може да не е знаел, че това е спектакъл. Без Сталин никой не би посмял да организира такъв спектакъл. Лидия Григориевна Звягуро излезе права: той изтребва партията, изтребва я морално и физически. Този отвратителен процес, това противозаконно съдилище слага край на съмненията на Саша.
Сталин говори едно, а върши съвсем друго, на думи е за народа, а в действителност го е наплашил, страхът и насилието са единствените оръдия на неговата власт. И ако той, Саша, не може да се противопостави на насилието, може поне да не се поддава на страха. Само така ще остане човек.
Но очевидно не всички средства са били ефикасни, не на всички е подействувала хипнозата. За това говореше поведението на Иван Никитич Смирнов пред съда.
Още първия ден на съда — 19 август — Иван Никитич категорично е отричал показанията на Мрачковски, че той, Смирнов, е предал на московския център директивата на Троцки за терор.
На втория ден от процеса — 20 август, — както съобщаваха вестниците, „в течение на почти тричасовия разпит Смирнов всячески се стараеше да избегне отговорите на пряко поставените от прокурора на СССР другаря Вишински въпроси, мъчеше се да омаловажи своята роля, отричаше терористичната си дейност срещу ръководителите на партията и държавата“.
На по следващия ден, 22 август, вестниците съобщаваха, че Смирнов „отново се мъчи да отхвърли от себе си отговорността за работата на троцкистко-зиновиевския център.
Вишински. Кога напуснахте центъра?
Смирнов. Не съм напускал, нямаше какво да напускам.
Вишински. Центърът съществуваше ли?
Вишински. Мрачковски, центърът съществуваше ли?
Мрачковски. Да.
Вишински. Зиновиев, центърът съществуваше ли?
Зиновиев. Да.
Вишински. Евдокимов, центърът съществуваше ли?
Евдокимов. Да.
Вишински. Бакаев, центърът съществуваше ли?
Бакаев. Да.
Вишински. Как тогава вие, Смирнов, си позволявате да твърдите, че център не е имало?
Смирнов отново се опитва да лавира, като се позовава на липсата на център, но показанията на Зиновиев, Тер-Ваганян и Мрачковски отново го изобличават в лъжа“.
Смирнов единствен се е държал мъжествено докрай и на 23 август в заключителното си слово според вестниците, „както и на предварителното следствие и на съдебното заседание, продължи да отрича отговорността си за престъпленията, извършени от троцкистко-зиновиевския терористичен център след арестуването му“.
Значи не са успели да сломят всички. Значи това не е спектакъл. Но какво е тогава? С какво и как са сломили останалите?
Но най-поразен остана Саша от отзивите. Колективите на заводи и фабрики, на разни институти и комисариати — както и да е. Те вдигат ръце в общата тълпа, знаем как става. Още на 16 август — три дена преди съдебните заседания — вестниците пъстрееха от резолюциите на работнически събрания:
„Никаква пощада за враговете на народа!“
„Да унищожим гадовете!“
„Смърт за заклетите врагове!“ И тем подобни призиви.
Но отзивите на прочути писатели, артисти, учени! Те наистина звучаха страшно.
Още на 15 август — четири дена преди съдебното заседание — в деня, когато бе разпространено съобщението на Прокуратурата на СССР за разкриването на заговора, известният писател Ставски бе писал: „Негодници и изверги, за векове ще бъдат проклети и презрени имената ви!“
На 20 август съветските писатели декларираха:
Анна Караваева: „… Сърцата на милиони хора потреперват, юмруците им се свиват от яростна омраза към злодеите от троцкистко-зиновиевския блок.“
Иван Катаев: „И нека народният гняв унищожи гнездото на убийците и подпалвачите!“
Владимир Бахметиев: „Поколения напред ще споменават с неотслабващ гняв и презрение гадната гмеж от задния двор на издъхващия империализъм.“
Артьом Весьоли: „И в нашата писателска партийна организация далеч не всичко бе благополучно. По отношение на болшевишката бдителност.“