— Събличайте се, сядайте. Тук е топло — каза хазяйката.
Саша си съблече палтото, окачи го на закачалката, огледа се.
И у своята хазяйка той обичаше да поседи сутрин в кухнята, когато печката още не е изстинала от вечерта, а на плочата под саджака вече се разгаря огънче, топли се закуската и наблизо приятно мирише на хлад и брезова кора донесеният от бараката наръч дърва.
Хазяйката сложи на масата наложени горски плодове, млин с риба, наля чай в чаша.
— Хапнете, пийнете си чаец, ще се стоплите.
— Благодаря.
Саша хвана с две ръце чашата, стопли премръзналите си пръсти.
— Отдалече сте дошли, не е ли засипан пътят?
— Хубав е пътят.
Саша сръбна от чая.
Някъде се тропна врата, чу се кашлица на мъж пушач.
— Стана Виктор Герасимович, има си своя мивка, там се мие, там се бръсне — каза хазяйката, сякаш да успокои Саша, че Алфьоров няма да дойде в кухнята, — има си отделен вход.
Отново се тропна врата — Алфьоров беше се прибрал от двора, поотупа си валенките от снега. После дрънна кранчето на умивалника, чу се плисък на вода, изливана в легена.
Това прозвуча като сигнал за хазяйката, тя занесе в собата самовара, чиниите с плодове, млина, с който бе гостила Саша, върна се, сложи на саджака тиганче, разби яйца, взе да ги пържи.
Чу се как Алфьоров влезе в собата, отмести стол, явно седна и си наля чай. Хазяйката свали тиганчето с пържените яйца, понесе го към собата.
— Добро ви утро, Виктор Герасимович, как спахте, нещо не ви ли безпокоеше?
— Благодаря, добре спах — отговори Алфьоров.
— Туканка ви чакат, Виктор Герасимович.
— Кой ме чака?
— Един мъж ви чака. Виктор Герасимович.
— Къде е?
— Седи в кухнята, вънка е лют студ, пуснах го да се постопли, от Мозгова е дошъл.
Столът се отмести. На вратата се показа Алфьоров, погледна Саша.
— Вие? Защо сте дошли?
Саша стана.
— Вчера ми изтече присъдата.
— А, така ли — не го остави да довърши Алфьоров, — елате при мене.
Саша последва Алфьоров в собата, седна на посоченото му място до масата, срещу Алфьоров.
— Ще пиете ли чай? — попита Алфьоров.
Лицето му беше леко подпухнало — от съня или може би от изпитите снощи чашки. Откак Саша го бе видял за последен път, той бе загрубял, бе помрачнял. Носеше панталон, напъхан във валенки, и елек от овча кожа върху рубашката.
— Благодаря, хазяйката ви ме напои и нахрани.
— Тя ми е гостоприемна. Ако дойде някой да ме убива, тя първо ще го нахрани и напои. „С ласка подслони, нахрани, стопли бедния сирак“ — спомняте ли си тази коледна приказка?
— Спомням си я.
— Да. Как беше? „Беше нощ, звезди блестяха, двора бе студът сковал. В път сирак един вървеше, посинял и в треска цял. Боже, казваше момчето, мъчи ме и студ, и глад, кой ли, кой ли ще пожали мен, сирака, в този свят?!“ Та ето и вас добрата старица ви пожали, стопли, инак щяхте да замръзнете навън. Пеша ли дойдохте?
— Пеша.
— Да — вече похапвайки от яйцата, продължи Алфьоров, — „С ласка подслони, нахрани, стопли бедния сирак“. Спомням си, като малък бавачката ми четеше това, тогава плачех от жал към сирачето. А после го забравих. И оттогава нито веднъж не бях си го спомнял. Сега си го спомних.
— Като видяхте мен ли?
— Може би.
— Съжалихте ме значи — позасмя се Саша.
— Сигурно. Аз сега, ще прощавате, изскочих повънка и замалко да ми измръзне задникът, макар че нужникът ни е хубав, в бараката е, не духа, а вие сте били дванайсет версти път. Та затова ви изказах съчувствието си в стихотворна форма. Вие май имате нещо общо с литературата, нали?
— Да, обичам да чета. Разбира се, когато има какво.
— С книгите тук е сложничко — съгласи се Алфьоров, — по-рано учителката ви снабдяваше с книги, а сега я няма. Защо не се запознаете с новата? И тя е млада, лови око.
В отговор Саша навъсено премълча — въпросът беше нетактичен.
— Не ви харесва, значи — засмя се Алфьоров, — виждате ли как волно си живеете, Панкратов. За затворника, за хиляди затворници, за стотици хиляди затворници — той многозначително погледна Саша, давайки му възможност да оцени огромността на цифрата — та, значи, за затворниците жените са изобщо недостъпни. И падне ли на някого такъв късмет, той изобщо няма да придиря. Жена да е. А вие се глезите, на вас ви дай жена не само с висше образование, ами и по всички линии на най-високо ниво. Ей такъв е вашият волен живот.
Бъбренето на Алфьоров досаждаше на Саша, намерил време — сега, когато се решава неговата съдба, съдбата на Саша. Алфьоров, разбира се, не бъбри току-така, нещо се крие зад дрънканиците му. Не току-така заговори и за новата учителка. Значи вече знае, че са му притурили нова присъда, но не иска да му го каже направо, иска да се позабавлява, да му походи по нервите.