Одялкваш двете страни, така че всеки кант да е широк 25 сантиметра, викаш другарите си, преобръщаш гредата, закрепваш я и одялкваш другите две страни, така се получават четирите канта, после одялкваш и ъглите — и гредата е готова.
Сава Лукич погледна, обиколи гредата.
— Ще дялкаш, добре е.
— Младо е момчето, има хляб в него — добродушно се засмяха селяните.
Сава Лукич одялка единия край на гредата „като ръка“, за да прилепва добре за друга греда. Същото направи и Саша, и той го направи добре. Макар че студът беше як, работата доставяше удоволствие. Стружки се сипеха около гредата, миришеше свежо, мразовито.
Селяните докарваха огромни камъни, направо скали: тук е студено, не се копаят основи, рамката се поставя направо върху камъка, пролуките се обшиват с дъсчици, запълват се с пръст и пак се покриват с дъсчици.
Саша дялкаше греди за горната и долната рамка, с още един селянин и нарязваха двуметрови гредички, във всяка гредичка изсичаха жлеб за сух мъх.
— Без клин и мъх дърводелецът е като без дъх — току избъбряше Сава Лукич.
В къщи той беше мълчалив, все майстореше нещо по двора, а тук, на работа, беше разговорлив, подхвърляше шеги.
Другите подготвяха тънките и дебелите дъски, работеха с триони за надлъжно бичене — един горе, друг долу. Работеха весело, не се дразнеха дори някой да изкривеше триона и да развалеше дъската, преправяха я спокойно, не се караха. Ако някой не улучеше с чука пирона или шипа, подкачаха го:
— Твойта Настя сигур отведнъж я улучваш.
Сега Саша си лягаше рано, ставаше със стария на разсъмване. Хазайката вече им бе приготвила закуската, нахранваха се и отиваха на работа.
Нарядко вечер се отбиваше Всеволод Сергеевич.
Той някак бе помръкнал, макар че се стараеше да изглежда бодър. При него идваше някаква жена от Кежма, Всеволод Сергеевич се суетеше, приготвяше гощавката, жената беше слаба, рано състарена.
Ала веднъж Всеволод Сергеевич довтаса през деня на строежа.
Старецът го забеляза пръв.
— Саша, търсят те.
Какво ли се е случило?
Всеволод Сергеевич размаха запечатан пакет.
— Пощата пристигна! Взех и вашите вестници и писма.
— Всеволод Сергеевич, приятелю, благодаря ви!
Саша взе писмата, смъкна от ръцете си коколдите — еленови ръкавици с разрез, удобни за работа през зимата, свали исподните — вълнени ръкавици под коколдите, отвори един плик, погледна датата и веднага обърна страницата: Варините бележчици винаги бяха в края. В това писмо нямаше нищо от Варя. Отвори втори плик, пак нищо.
Третият. Най-сетне!
Обземаше го радост дори само като видеше почерка й.
Варя бе написала кратко: „При мен няма нищо ново. Живея, работя, скучая… Чакаме те.“
Че какво може да му напише открито? Нищо… Както и той на нея. Но му стигат и тези две-три думи. Важното е, че тя го чака, важното е, че му остава да кисне в тази проклета Мозгова вече по-малко от две години. Ей това е важно! А после, и да му разрешат, и да не му разрешат да живее в Москва, пак ще се видят!
Засмян напъха писмата по джобовете си. В десния онези, в които нямаше бележки от Варя, в левия — другите, в които имаше.
— Всеволод Сергеевич, идете у нас, попрегледайте вестниците, ние скоро ще се приберем.
Сава Лукич, добрата душа, тоя златен човек, си сви цигарка.
— Що скри писмата? Чети си, чети.
— После ще ги видя — отговори Саша.
Взе да се мръква, привършиха работа, събраха инструментите в сандъка, скриха го между гредите.
Вкъщи Всеволод Сергеевич подаде на Саща един вестник.
— Четете!
— Почакайте, поне да се съблека.
Саша си свали полушубката, шапката, сложи на печката коколдите, ръкавиците, преобу се, после взе вестника.
Постановлението на ЦИК1 на СССР за терора, публикувано веднага след убийството на Киров, гласеше:
„Да се внесат следните промени в действуващите наказателнопроцесуални кодекси на съюзните републики по разследването и гледането на дела за терористични организации и терористични актове срещу кадри на съветската власт:
1. Следствието по такива дела да се приключва в срок не повече от десет дни. 2. Обвинителното заключение да се връчва на обвиняемите едно денонощие преди гледането на делото в съда. 3. Делата да се гледат без участие на стражите. 4. Да не се допускат касационни обжалвания на присъдите, както и подаване на молби за помилване. 5. Присъдата за висша наказателна мярка да се изпълнява незабавно след произнасянето й.“
— Да — замислено каза Саша — лоша работа.
— Това е военновременен закон — каза Всеволод Сергеевич, — но война, струва ми се, няма. Никоя държава, никоя власт няма право да лишава обвиняемия от защита, а това постановление лишава подсъдимия не само от адвокат, но и от възможността да се защитава сам — щом му връчват обвинителното заключение едно денонощие преди съда, той не е готов за защита. Правото на обвиняемия на обжалване е абсолютно задължително, та нали съдиите са хора, може да сгрешат, никой няма право да лишава обвиняемия от надежда за помилване, държавите не могат да съществуват без милосърдие. Постановлението е по-лошо и от военновременен закон, защото в него става дума не за извършено убийство, а изобщо за терор срещу кадри на съветската власт, това понятие, драги ми Саша, е разтегливо — терор може да се нарече какво ли не, а кадър на съветската власт — всеки, като се започне от Сталин и се свърши с някой колхозен счетоводител, когото селянин е заплашил да го пречука, задето е бил ощетен в трудодните. Това е постановление за неконтролируемо унищожаване на невинни и беззащитни хора. Това е закон за масово беззаконие.