Никой от седящите наблизо не се обади. Много години мече бяха слушали за необикновената сила и жестокост на жителите на горите. Бликналият гняв у Даг сериозно ги изплаши и прогони у тях всякакво желание да се месят.
До младежа, който се беше обадил пръв, седеше мъж от далечен край, също поканен на сватбата.
Беше едър и здрав, с широки рамене, внушителен гръден кош и огромни крайници. Надигна се важно от мястото си и с груб тон нареди на Даг да се маха, ако не иска да пострада тежко и непоправимо.
Даг отговори дръзко, че той сам ще реши кога е най-удобно да си тръгне.
Беше вече твърде късно, инцидентът, за който впоследствие Даг щеше да съжалява толкова много, стана непредотвратим.
Вероятно странникът имаше навик да заповядва и да му се подчиняват, защото кръв нахлу в лицето му. Той бързо извади от джоба си един ковашки чук, с който замахна срещу Даг така силно, че би убил бик. Но Даг беше бърз и гъвкав като котка. Той отскочи, избягна удара, изправи се и връхлетя на свой ред.
При шума от свадата всички станаха и благоразумно образуваха широк кръг около двамата мъже. Ето че за пръв път им се удаваше случай да преценят нагледно бойните умения на рода Бьорндал, на тези мъже, за които се носеха легенди, че носят борбеността в кръвта си, че са готови да се бият за живота и имота си срещу всички — срещу природните стихии, зверовете и хората, и които бяха наследили от много поколения свои предци способността да преценяват точно опасността, да взимат бързи решения и да ги изпълняват светкавично.
Даг Бьорндал беше от същата порода мъже. С цялата мощ на своите стоманени мускули и с резкия замах на дългата си ръка той нанесе в челюстта на чужденеца един толкова бърз и силен удар, че великанът се залюля и падна на пода. Той бързо се изправи, но едва стъпил на краката си, получи втори още по-страшен удар, който го просна на земята, където остана неподвижен.
Никой от присъстващите не каза дума, докато траеше боят, но когато странникът се строполи на пода и Даг тръгна към изхода, настъпи голяма бъркотия.
Цялата омраза и злост към фамилията Бьорндал избухна изведнъж като бясна стихия, помитаща всичко. Най-напред около Даг се чуха викове „Разбойник!“, „Убиец!“, след което върху гърба му се стовариха десетки юмруци и ритници.
Толкова неочаквано беше това нападение, че Даг едва не падна… Острието на нож светна близо до лицето му и парлива рязка се появи върху бузата му, от челото до ухото. Тогава пред очите му се завъртя кръг от кървави пламъци и нанасяйки бесни удари наляво и надясно с дългите си ръце, той направи усилие да се измъкне от вкопчените в него разярени хора. В миг успя да грабне и вдигне високо един и започна да го върти в кръг, стиснал го в железните си ръце. По този начин успя да помете всички, които му препречваха пътя към изхода. Захвърли тялото на жертвата си насред залата и гордо излезе, минавайки покрай противниците си, които побързаха да му сторят път.
Намери коня си, впрегна го в шейната и потегли, без някой да се опита да препречи пътя му.
Беше на развиделяване, когато, залитайки, Даг влезе в залата на Бьорндал и се отпусна на пейката близо до огнището.
Туре се беше събудил от звънчетата на шейната и влезе и хола със свещник в ръка. Беше любопитен да чуе как е минал празникът и щеше да попита брат си, когато Даг се обърна към него и свещта освети лицето му. Наложи му се да стисне здраво свещника, за да не го изпусне. Лицето на Даг беше подуто и посиняло от едната страна и окървавено от другата. Ръцете му бяха почернели от засъхнала кръв, а дрехите му висяха на парцали.
Какво се бе случило?
Туре направи няколко крачки и постави свещника на полицата над камината. Ръката му трепереше от студ и вълнение.
— Да не си се бил? — попита той.
Даг се изправи. Той също трепереше.
Обърна се с лице гърбом към светлината и обясни, че тази нощ се е озовал в разпра, в която се е бил така, че достойно е защитил дълголетната слава на рода си.
Туре стоеше като закован пред него. Тогава Даг му разказа подробно за станалото. Докато говореше, мощно чувство на радост и завист разтърси Туре, чието мускулесто тяло затреперя от възбуда като тялото на жребец за езда.
— Сграбчих онзи, който беше най-близо до мен — приключи Даг, — и с тялото му разчистих пространството около себе си… После си тръгнах и… ето ме!
Смълчан, Туре едва сдържаше обхваналия го гняв. Най-после им се беше удал случай да си отмъстят за враждебността, с която бяха посрещани всеки път от жителите на селото в равнината и докато той беше спал най-спокойно под пухената завивка, неговият брат, неговият по-малък брат, беше направил сам това, което баща им и толкова други преди и около него бяха така силно искали да направят.