Сега желанието им за отплата бе напълно задоволено.
Несигурна усмивка се появи на устните на Туре, а в очите му грейнаха пламъчета.
— Сигурен съм, че никой не се е осмелил да те последва, когато си тръгнал? — попита той с лека насмешка.
— Да, никой — отвърна Даг.
— И че спокойно успя да впрегнеш шейната си? — рече Туре.
— Да, съвсем спокойно — отвърна Даг.
— Никой ли не пожела да каже лека нощ на дивака от горите? — попита Туре.
Гневът на Даг бе преминал отдавна, той вече беше спокоен. Други, по-важни мисли го занимаваха сега.
Братските веселие и похвали не го въодушевиха.
— Нищо чудно да съм осакатил някого — рече той мрачно.
— Винаги по-слабият е този, който плаща — каза Туре с твърд глас.
— Но може и да съм убил някого — рече Даг. — Чужденецът падна тежко на земята и в крайна сметка не стана, а и другият, когото запратих, също не помръдна.
— Който сее бури, жъне ветрове — рече Туре.
— Неприятна работа — продължи Даг. — От подобни разпри друго не може да се очаква… И само защото един човек не успя да се сдържи.
Казаното разсърди Туре и той отговори гневно:
— Да не си полудял? Откакто се помним, те ни клеветят зад гърба ни. Чул си подигравките и обидите им и смяташ, че не си постъпил добре, като си им отговорил? Какво биха си помислили нашият баща и предците ни, ако чуеха думите ти? Какво трябва да си мисля аз? Сега, след като си получиха заслуженото, те няма да го забравят. Няма да посмеят да ни клеветят повече.
Туре се обърна и тръгна към стаята си, но спря и пак погледна по-малкия си брат. Никой никога не бе виждал Туре да се поддава на нежност, но сега очите му се насълзиха и гласът му затрепери.
— Така е трябвало да се разправиш с тези хора, Даг — каза и топло погледна брат си. Никога не беше го виждал толкова красив като сега, помисли си той, окървавен и раздърпан.
Отмъщението имаше дълбоки корени в мъжете от рода Бьорндал и Туре беше истински потомък на своя род. Смяташе, че Даг бе извършил голям подвиг, като беше натупал онези лоши и нагли селяни. С кръв беше постигнал мъст. Туре излезе от залата с топли чувства към брат си. Но Даг не усещаше удовлетворение. Желанието за мъст бе заменено от по-разумни разсъждения и тази нощ той бе завладян от по-различни мисли.
Долу, в селото в равнината, се понесоха различни слухове за това, което се бе случило в Бьоле. Чужденецът и другият мъж, когото Даг бе тръшнал на земята, бяха отнесени и сложени на легло, без да дойдат в съзнание. На следващия ден чужденецът дойде на себе си, но челюстта и окото му бяха така ударени, че не можеше да стане от леглото. Положението на другия беше по-опасно, защото гръбначният му стълб беше счупен и му се наложи месеци наред да лежи неподвижно и да се бори със смъртта.
Разнесе се слух, че в онази нощ Даг е използвал нож, че е закоравял убиец, когото е опасно да срещнеш на пътя си. Старецът от Бьоле, единственият възрастен човек, който бе присъствал на празника и бе видял сбиването докрай, говореше, че Даг не е имал нож и че се е държал като най-смелия млад човек, когото е виждал в живота си. Но много по-бързо се разпространиха и намериха почва слуховете, които се шепнеха тайно вечер от отровени от омраза хора.
Така общото убеждение беше, че Даг е използвал нож, послужил си е с магия и е сключил договор със сатаната, защото никога един християнин не би могъл да победи сам толкова противници наведнъж.
Двадесет дни след Коледа в Бьорндал пристигна ленсманът1 на кон заедно с помощник и белезници, но двамата трябваше да се върнат обратно с празни ръце. Даг беше в гората, а ленсманът се позова на слуховете, които се ширеха в селото в равнината, и направи грешка да спомене, че Даг е използвал нож. Това бе посрещнато с такъв гняв от Туре, че ленсманът и помощникът побързаха да си тръгнат, щастливи, че все пак са се отървали.
Човекът, когото Даг бе тръшнал на земята, оживя, затова повече не можеше да се говори за убийство, но в селото в равнината не преставаха да говорят, че Бьорндал са по-лоши от убийци. Били готови да се опълчат на краля, на всякаква власт, дори и на Бог.